Скотт Мариани - Изгубената реликва

— По-скоро за да поработя на спокойствие. Имам там малка къща в провинцията.

— Прекрасно.

— Не би се изразил така, ако я видиш. Много е малка, но не би я нарекъл и колиба.

Всъщност беше селска къщурка, която тя купи преди пет години. Със заплатата си можеше да си позволи само толкова. Идеята й беше да ходи там два пъти годишно и постепенно да ремонтира и освежи къщата. Това стана, преди Бен Хоуп да се появи в живота й и тя да започне да прекарва повече време във Франция. Спокойната уединена къщурка сред хълмовете край Вила Флор напоследък оставаше пренебрегната. Брук дори мислеше дали да не я продаде.

В момента обаче не можеше да измисли къде другаде би желала да отиде.

— Страхотен си, Амал. Тревожа се за амаранта.

— Не се безпокой. Когато се върнеш, ще е израснал три метра.

— И… още нещо. Ако някой дойде и пита за мен, не казвай къде съм, нали? На никого .

— Няма проблем. Нито дума. — Амал се намръщи угрижено. — Всичко наред ли е, Брук?

— Да, да, няма проблем. Просто не искам да ме безпокоят. Благодаря ти. Задължена съм ти.

Тя се обади в офиса и уреди отсъствието си от работа. След още пет минути резервира билет за полет в седем и половина на следващата сутрин. С малко късмет щеше да е в къщичката си в Португалия за обяд.

Когато започна да приготвя багажа си за пътуването, си спомни за Бен и я обзе чувство за вина. Ужасно й се искаше да го види — и щеше да го направи в мига, в който глупавата ситуация с Маршъл намереше решение. Искаше да е час по-скоро. Позвъни на мобилния му номер. Той не отговори. След сигнала остави гласово съобщение:

Хей, аз съм. Може би се чудиш защо не се обаждам. Ще ти обясня всичко при първа възможност, става ли? Заминавам за няколко дни до къщата в Португалия. За седмица може би. Трябва да се откъсна за малко. Мобилните телефони там нямат покритие, така че няма да можеш да се свържеш с мен, но не се тревожи. Ще се видим скоро. Липсваш ми. Обичам те.

172 километра югозападно от Санкт Петербург, Русия

Блестящата черна лимузина мерцедес S класа спря на безлюден междуселски път. Когато двигателят изгасна, единственият звук бяха шумоленето на вятъра и далечният грак на гарван. Малцина минаваха по този път, още по-малко спираха. Дори редките дървета наоколо изглеждаха самотни и тъжни под сивото небе. Единствената особеност на мрачния пейзаж беше разрушената църковна камбанария, чийто връх едва се виждаше над тревистия хълм.

Григорий Шиков се измъкна от задната седалка на лимузината и се разкърши, за да се отърси от изтръпването от дългото пътуване. От другата задна врата слезе Спартак Гурко. Юрий Майски, който шофираше, също слезе.

Почти не бяха разговаряли, откакто напуснаха Петербург. Гурко изобщо не отвори уста. Майски го проследи с поглед, когато отиде отзад, отвори багажника и извади военна брезентова мешка и голяма бойна гладкоцевна пушка, заредена с патрони колкото коркови тапи, които можеха да разкъсат човек на две от трийсет метра. Майски беше наясно, че Гурко копнее да ги използва, но тук, в пущинака, нямаше кой да ги обезпокои.

Шиков бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади лист хартия и го разгъна. Беше копие на листа, който извади от рамката на графиката на Гоя, и го разглеждаше може би за стотен път, откакто тръгнаха от Грузия. Вдигна очи и се вгледа в далечната полусрутена камбанария. Облиза устни и кимна.

— Това е мястото.

Тръгнаха през високата трева. Шиков скоро се задъха от бързия ход по неравния терен, но не намали темпото.

Дълго беше чакал този момент. Беше платил скъпо и прескъпо за онова, което знаеше, че го очаква там.

Представи си как го взема в ръце. Как го докосва с нежността на любовник. Как най-после ще е негово. Вълнението му беше неописуемо. Не можеше да не се запита дали придобиването на изгубената безценна реликва — така далеч от него през всичките тези години, така недостижима — си струваше смъртта на Анатолий. Но в същото време се упрекваше за тези мисли.

Самият той в миналото беше мислил — и вършил — далеч по-лоши неща. Но сега нямаше време за излишни емоции.

Майски крачеше след него. Най-отзад беше Гурко, преметнал мешката през рамо. Пушката висеше небрежно отстрани. Изкачиха тревистия хълм и пред очите им се показа полуразрушената църква. В камбанарията гнездяха свраки, само една стена бе оцеляла, а сивите камъни от зидарията бяха обрасли с мъх и почти не се виждаха от диви цветя. На мястото на нефа беше поникнало дърво.