Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

Когато се приближихме, той се извърна към нас, а тънките му устни се разтегнаха в усмивка, в която нямаше нищо весело.

— Чудех се кога най-после ще се появиш, Либерман.

— Тръгнах веднага щом ми позвъни, Доналд — отвърна Том любезно.

— Странно е, че изобщо трябваше да ти се обаждам. Миризмата се усеща чак в Ноксвил.

Той се захили, без да се притеснява, че никой друг не се разсмя на шегата му. Предположих, че това е Хикс — патологът, за когото Гарднър беше споменал. Младата жена, с която разговаряше, беше слаба, но мускулеста като гимнастичка. Ако се съдеше по поведението й, бих казал, че е военна. Това впечатление се подсилваше от строгия й тъмносин костюм и късо подстриганата черна коса. Не носеше грим, а и нямаше нужда от такъв. Само устните й някак не пасваха на външния й вид — бяха извити и плътни и излъчваха чувственост, която останалата част от тялото й сякаш не признаваше.

За миг сивите й очи се спряха върху мен — напълно безизразни и въпреки това преценяващи. Бялото на очите й блестеше на фона на кожата, леко потъмняла от слънцето. Излъчваше здраве.

Гарднър побърза да ни запознае.

— Том, това е Даян Джейкъбсън. Съвсем отскоро работи в отдел „Убийства“. Това е първото й разследване. Досега й говорех хвалебствия за теб и за Фермата, така че, моля те, гледай да не ме изложиш.

Тя протегна ръка, без да обърне внимание на шегата на Гарднър. Том се усмихна широко, а тя едва раздвижи устни. Не можех да преценя дали тази резервираност е нещо обичайно за нея, или просто много се старае да изглежда делова.

Докато гледаше Том, Хикс изкриви устни. Усети, че го наблюдавам, и раздразнено посочи с глава към мен.

— Този кой е?

Говореше така, сякаш ме нямаше.

— Казвам се Дейвид Хънтър — отвърнах аз, макар че въпросът не бе отправен към мен.

Инстинктивно усетих, че няма никакъв смисъл да му подавам ръка.

— Дейвид временно работи при нас и бе така добър да се съгласи да ми помогне — обясни Том.

„Работи при нас“ не беше най-точно казано, но в момента нямах никакво намерение да оспорвам тази благородна лъжа.

— Англичанин ли е? — възкликна Хикс, който очевидно бе доловил акцента ми.

Младата жена отново ме погледна хладно и усетих, че се изчервявам.

— Да не си почнал да водиш туристи тук, Гарднър?

Очаквах присъствието ми да накара някои хора да се наежат, както би станало в Англия, ако чужденец се включеше в местно разследване, и въпреки това отношението му ме подразни. Спомних си, че съм тук по покана на Том, затова си наложих да не отвръщам. Самият Гарднър не изглеждаше никак доволен от ситуацията.

— Доктор Хънтър е тук по моя покана — намеси се Том. — Той е един от водещите съдебномедицински антрополози във Великобритания.

Хикс изсумтя недоверчиво.

— Да не искаш да кажеш, че ние си нямаме достатъчно?

— Искам да кажа, че високо ценя неговото професионално мнение — отвърна Том невъзмутимо. — Ако няма друго, да се залавяме за работа.

Хикс сви рамене и каза с пресилена любезност:

— Ами започвайте. С удоволствие ви оставям случая — промърмори той и се отправи надолу към паркираните коли.

Оставихме двамата агенти пред бунгалото, а с Том се приближихме до една сгъваема маса, на която имаше кутии с гащеризони, ръкавици, обувки и маски за еднократна употреба. Изчаках да се отдалечим достатъчно, така че останалите да не могат да ни чуят.

— Виж какво, Том, може би в крайна сметка идеята не бе добра. Ще те изчакам в колата.

— Не обръщай внимание на Хикс — усмихна се той. — Той работи в моргата на Университетския център, така че често се засичаме. Никак не му е приятно, когато трябва да ми преотстъпи случая. Отчасти заради професионална завист, но и като цяло си е пълен боклук.

Знаех, че се опитва да ме успокои, но въпреки това се чувствах некомфортно. Бях свикнал да присъствам на огледи на местопрестъплението, но ясно си давах сметка, че мястото ми не е тук.

— Не съм сигурен… — започнах аз.

— Няма никакъв проблем, Дейвид. Ще ми направиш услуга, ако останеш да ми помогнеш. Честно.

Приех думите му, но с това съмненията ми ни най-малко не изчезнаха. Знаех, че трябва да съм благодарен на Том, защото малко британски експерти имаха възможността да участват в разследване в Щатите. И все пак поради някаква причина напрежението не ме напускаше. Дори не можех да обвиня Хикс за враждебното му отношение към мен; бях се справял в далеч по-сложни ситуации. Причината беше в мен самия. В някакъв момент, през последните няколко месеца, наред с многото други неща бях загубил и вярата в собствените си способности.