Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

— Сигурен ли си, че присъствието ми тук няма да създаде проблеми? — попитах отново. — Не бих искал да се пречкам на някого.

Том изглеждаше съвсем спокоен и уверен.

— Не се безпокой. Ако някой те попита, кажи, че си с мен.

Излязохме от колата. Тук, далече от града, въздухът беше чист и свеж, миришеше на диви цветя и глинеста пръст. Късното следобедно слънце се промъкваше през клоните на дърветата и осветяваше пъпките им, които блестяха като огромни изумруди. Бе доста хладно, защото бяхме високо в планината, а и дърветата хвърляха плътна сянка, затова видът на мъжа, който се приближи към нас, ми се стори доста странен. Беше облечен в костюм и вратовръзка, но бе свалил сакото си и го бе преметнал през едната си ръка. По светлосинята му риза се виждаха тъмни петна от пот, а лицето му бе силно зачервено. Той подаде ръка на Том:

— Благодаря, че дойде.

— Няма защо. Дан, запознай се с доктор Дейвид Хънтър. Той е на работно посещение във Фермата. Реших, че няма да е проблем, ако го взема със себе си.

Последното изречение изобщо не бе формулирано като въпрос. Мъжът се обърна към мен. Изглеждаше петдесет и няколко годишен, със загоряло, прорязано от дълбоки бръчки лице. Късата му сива коса беше сресана на път настрани, толкова прав, все едно е бил разчертан с линия.

Стисна ръката ми доста силно, вътрешността на дланта му беше суха и покрита с мазоли.

— Приятно ми е. Аз съм специален агент Дан Гарднър, водя разследването.

Говореше с типичния за Тенеси акцент, но непосредственото му държание беше заблуда. Очите му гледаха строго и изпитателно. Все още не ме бе преценил докрай.

— Какъв е случаят? — попита Том и се протегна към задната седалка на колата, за да вземе куфарчето с принадлежностите си.

— Чакай, аз ще го взема — намесих се и го измъкнах.

Въпреки белега бях в много по-добра физическа форма от Том и за мен щеше да е много по-лесно да го нося. Той, като никога, се отказа да спори с мен.

Агентът отново пое по пътеката между дърветата.

— Трупът е в едно от бунгалата под наем. Управителят го е открил тази сутрин.

— Сигурно ли е, че става въпрос за убийство?

— Абсолютно.

Не каза нищо повече. Том му хвърли любопитен поглед, но се отказа да разпитва повече.

— Трупът идентифициран ли е?

— Открихме портфейл, в който имаше кредитни карти и шофьорска книжка, но не можем да твърдим със сигурност, че са на жертвата. Трупът е прекалено разложен, така че снимката не може да ни бъде от полза.

— Имате ли представа колко време е престоял в бунгалото? — изстрелях, без да се замисля.

Гарднър се намръщи и аз си напомних, че съм тук само в качеството си на помощник на Том.

— Надявах се, че вие ще ми дадете отговор на този въпрос — отвърна агентът, като вниманието му беше насочено към Том, а не към мен. — Патологът е все още тук, но за съжаление няма отговор на повечето ни въпроси.

— Кой е патологът? Скот ли? — попита Том.

— Не, Хикс.

— Аха.

Начинът, по който Том изрече думата, беше всичко друго, само не и комплимент. В този момент обаче се тревожех повече от това колко се задъхваше, докато се изкачваше по пътеката.

— Чакайте малко — обадих се аз.

Спрях, оставих куфарчето на земята и се престорих, че завързвам връзките на обувките си. Гарднър ме изгледа раздразнено, но Том пое облекчено въздух и започна бавно да бърше стъклата на очилата си. Загледа се внимателно в потъмнялата от пот риза на агента.

— Извинявай за въпроса, Дан, но добре ли си наистина? Изглеждаш ми доста… разгорещен.

Дан изгледа потната си риза така, сякаш едва сега я забеляза.

— Да кажем, че там е доста топло. Сам ще се увериш.

Тръгнахме отново. Пътят вече не беше толкова стръмен и сред гората се откри малка поляна, през която минаваше буренясала пътека, покрита с чакъл. От нея тръгваха и други пътеки, които водеха към бунгала, полускрити в гората. Отправихме се към бунгалото в най-отдалечения край на поляната, встрани от всички останали. Беше малко, облицовано с избелели от времето дъски. Пътеката беше препречена от яркожълта полицейска лента, а наоколо цареше обичайната за такива случаи суматоха.

Това беше първият ми оглед на местопрестъпление в САЩ. В общи линии не се различаваше особено от познатата ми процедура, но имаше някои незначителни особености, които придаваха нереална атмосфера на цялото преживяване. До бунгалото бяха застанали няколко агенти от Бюрото за разследване. Бяха облечени в бели гащеризони, надигаха жадно бутилките с минерална вода, а лицата им бяха зачервени и потни. Гарднър ни поведе към една млада жена, облечена в елегантен делови костюм, която разговаряше с доста пълен мъж, чиято гола глава блестеше на светлината като яйце. По нея нямаше нито един косъм, липсваха дори мигли и вежди. Приличаше едновременно на новородено и на влечуго.