Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

Стояхме на прага, никой не смееше да пристъпи. Дори Том изглеждаше смутен.

— Оставихме всичко така, както го намерихме — обясни Гарднър. — Решихме, че може би ще поискате сами да измерите температурата.

Веднага ми се издигна в очите. Температурата е изключително важен фактор за определяне на времето на настъпване на смъртта, но малко следователи биха се сетили да се съобразят с това. Въпреки това за момент ми се дощя да не бе свършил работата си толкова старателно. Комбинацията от смрадта и жегата беше непоносима.

Том кимна разсеяно, вниманието му бе изцяло съсредоточено върху трупа.

— Би ли се заел, Дейвид?

Поставих куфарчето на пода и го отворих. Том използваше същите инструменти и уреди, както при първото си посещение тук. Въпреки че бяха стари, всичките му принадлежности бяха внимателно подредени. Макар по природа да бе традиционалист, той не отричаше съвременните постижения на науката. Беше запазил стария си, изработен на ръка живачен термометър, истинско произведение на инженерната мисъл, но освен него носеше и съвсем нов, дигитален. Включих го и започнах да наблюдавам бързо променящите се цифри на дисплея.

— Още колко ще останат твоите хора? — попита Том и погледна облечените в бяло хора, които работеха в стаята.

— Още малко. Тук е прекалено топло и не може да се работи. Един от криминалистите вече припадна.

Том се надвеси над трупа, като внимаваше да не стъпи върху засъхналата по пода кръв, и намести очилата си.

— Измери ли температурата, Дейвид?

Погледнах дисплея на дигиталния термометър. Вече бях започнал да се потя.

— Четирийсет и три градуса и половина.

— Сега можем ли да изключим проклетия радиатор? — попита един от криминалистите. Беше едър мъж с шкембе, което изпъваше предната част на гащеризона. Лицето му беше потно и зачервено под хирургическата маска.

Погледнах към Том, който кимна в знак на съгласие.

— Отворете и прозорците, за да влезе малко чист въздух.

— Господи, благодаря ти! — измърмори едрият мъж, изключи радиатора и отвори широко прозорците.

Свежият въздух навлезе в бунгалото и хората наоколо въздъхнаха облекчено.

Отидох при Том, който бе вперил поглед в трупа.

Гарднър не бе преувеличил, без съмнение тук ставаше въпрос за убийство. Крайниците на жертвата бяха привързани с тиксо към краката на масата. Кожата бе изпъната и потъмняла като стари обувки, макар че по нея не можеше да се съди за етноса на жертвата. След смъртта светлата кожа потъмнява, а тъмната много често изсветлява, затова не може да се определи какъв е бил естественият й цвят приживе. В случая много по-важни бяха многобройните прорези, които се виждаха по трупа. Когато тялото започне да се разлага и се подуе от образувалите се газове, кожата се нацепва. Но тези прорези не бяха следствие на естествените процеси. По масата около трупа имаше огромно количество съсирена кръв, килимът също беше почернял. Очевидно идваше от една или няколко отворени рани, което означаваше, че целостта на кожата е била нарушена още докато жертвата е била жива. Това обясняваше и наличието на толкова много ларви на мухата месарка.

Въпреки това никога преди не бях виждал толкова много насекоми в един труп. Приближих се и веднага ме удари миризмата на амоняк. Ларвите бяха навлезли в очите, носа, устата и гениталиите, така че полът на жертвата не личеше.

Погледът ми беше привлечен от голямата порезна рана в областта на стомаха, откъдето се изсипваха толкова много ларви, че кожата се движеше като жива. Неволно докоснах белега под ризата си.

— Добре ли си, Дейвид? — попита тихо Том.

Откъснах очи от масата.

— Добре съм — отвърнах и започнах да вадя едно по едно бурканчетата за проби.

Усещах, че продължава да ме гледа, но не каза нищо повече и се обърна към Гарднър:

— Какво знаем за жертвата?

— Не много — гласът на Гарднър звучеше приглушено изпод маската. — Извършителят е действал много методично. В кървавите петна не са оставени никакви отпечатъци от обувки, убиецът е внимавал къде стъпва. Бунгалото е било наето миналия четвъртък от човек, който се е представил като Тери Лумис. Не разполагаме с негово описание. Резервацията е направена по телефона, а плащането е извършено с кредитна карта. Гласът е бил мъжки, с местен акцент. Помолил е ключът да бъде оставен под изтривалката, защото щял да пристигне късно вечерта.

— Умно — изкоментира Том.

— Наистина умно. Управителят тук не се тревожи много-много за бюрократичните подробности, за него най-важното е да си получи парите. Бунгалото е било наето до тази сутрин и когато никой не се появил да върне ключа, той дошъл да провери дали всичко е наред и дали не липсва нещо. Все едно е пълно с ценни предмети… — добави Гарднър, оглеждайки мизерната обстановка.