Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

Тя вирна инатливо брадичка, но не каза нищо повече. Том, който до този момент внимателно оглеждаше отворената уста натрупа, се изправи.

— Погледни това, Дейвид.

Отмести се встрани и аз се наведох над трупа. По-голямата част от меките тъкани на лицето бяха разложени, очните и носните кухини бяха пълни с ларви. Зъбите бяха почти напълно оголени и жълтеникавобелият дентин, останал на мястото на венците, беше леко оцветен в розово.

— Зъбите са розови — отбелязах аз.

— Виждал ли си такова нещо преди? — попита ме Том.

— Веднъж-два пъти.

Но не често и не в ситуации като тази.

Джейкъбсън внимателно слушаше разговора ни.

— Розови зъби ли? — попита тя.

— Да, получава се, когато хемоглобинът от кръвта нахлуе в дентина — обясних аз. — Тогава под емайла зъбите се оцветяват в розово. Наблюдава се при удавници, които са престояли доста време под водата. Във водата трупът обикновено плува с главата надолу.

— Нещо ме кара да си мисля, че тук не става въпрос за удавяне — заяви иронично Гарднър, който влезе с тежка стъпка в бунгалото.

С него имаше още един човек. Новодошлият също носеше предпазни обувки и ръкавици, но от пръв поглед ми стана ясно, че не е нито полицай, нито агент на БРТ. Беше четирийсет и няколко годишен, не точно пълен, но закръглен като човек, който се храни добре. Носеше памучни панталони, светлосиня риза и тънко велурено яке. Пълните му бузи бяха небръснати и почти можеше да се каже, че е с брада.

Този небрежен външен вид обаче изглеждаше твърде нагласен, сякаш подражаваше на моделите от рекламите по списанията. Дрехите му бяха скъпи и елегантни, а най-горното копче на гърдите бе разкопчано. Въпреки че наболата брада и косата му създаваха впечатление за небрежност, те бяха добре оформени и явно грижливо поддържани.

Държанието му беше самоуверено, леката усмивка не изчезна от устните му дори когато видя трупа, завързан за масата.

Гарднър беше махнал маската от лицето си, може би в знак на уважение към новодошлия, който също не носеше маска.

— Професор Ървинг, мисля, че с Том Либерман не се познавате.

Мъжът се усмихна на Том.

— Досега пътищата ни не са се срещали. Ще ме извините, че няма да ви подам ръка — заяви той и с театрален жест вдигна облечените си в ръкавици ръце.

— Професор Ървинг е специалист в създаването на профили на престъпници. Работили сме заедно по няколко разследвания — обясни Гарднър. — Искаме да разгледаме случая и от гледна точка на психологията.

Ървинг се усмихна, сякаш го надценяваха.

— Всъщност предпочитам да ме наричат „специалист по поведенческите науки“. Но ми се ще да издребнявам относно титлата си.

Ти вече го направи . Казах си, че не трябва да оставям лошото ми настроение да повлияе на преценката ми за него.

Том се усмихна изключително любезно и все пак някак хладно.

— Радвам се да се запознаем, професор Ървинг. Да ви представя моя приятел и колега доктор Хънтър — добави той, тъй като Гарднър бе пропуснал да го направи.

Ървинг ми кимна любезно, но бе съвсем ясно, че за него аз не бях от значение. Вече бе насочил вниманието си към Джейкъбсън и усмивката му стана по-широка.

— Извинявайте, не чух името ви.

— Даян Джейкъбсън.

Изглеждаше доста развълнувана, от предишното й хладно държание почти нямаше следа.

— За мен е чест да се запозная с вас, професор Ървинг. Чела съм много от трудовете ви.

По лицето му се разля още по-широка усмивка. Не можех да не забележа колко неестествено равни и бели са зъбите му.

— Надявам се прочетеното да ви е харесало. И моля, наричайте ме Алекс.

— Даян е специализирала психология, преди да започне да работи в Бюрото за разследване — обади се Гарднър.

Психологът вдигна вежди.

— Наистина ли? Значи трябва много да внимавам да не сбъркам нещо.

Оставаше само да я потупа по главата. После насочи поглед към трупа и усмивката изчезна от лицето му, а на нейно място се изписа неудоволствие.

— Май е имал и по-добри дни — заяви той и сбърчи нос. — Може ли да ми донесете още малко от ментоловия вазелин?

Молбата не бе насочена към конкретен човек, но един от криминалистите, жена, излезе неохотно, за да го донесе. Ървинг допря длани като за молитва и внимателно изслуша Гарднър, който му обясняваше какво знаят до момента. Когато му донесоха ментоловия вазелин, психологът го взе, без да благодари, нанесе дебел слой над горната си устна и върна бурканчето на жената.

Отначало тя го погледна учудено, после го взе.