Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

— Прилича ми на кутийка от филм — отвърна той, задъхан от физическото усилие. — За 35-милиметров фотоапарат. Сигурно се е изтърколила.

Погледнах фотоапарата, който държах в ръката си: беше дигитален, какъвто използват повечето криминалисти в наши ДНИ.

— Още ли има хора, които използват филми? — попита жената, която бе донесла вазелина на Ървинг.

— Само най-заклетите маниаци — отвърна едрият мъж. — Имам един братовчед, който е луд по тях.

— Да не би и той да си пада по еротична фотография като теб, Джери?

Всички избухнаха в смях. Само Гарднър остана напълно сериозен.

— Има ли нещо вътре?

Едрият мъж отвори капачето.

— Нищо, само въздух. Я, чакайте малко…

Повдигна блестящия цилиндър към светлината и примижа.

— Е, какво има? — не издържа Гарднър.

Видях, че Джери се усмихва, въпреки че носеше маска на лицето си. Той леко разклати цилиндърчето.

— Не мога да ви предложа снимки, но какво ще кажете за един чудесен пръстов отпечатък?

Слънцето вече залязваше, когато двамата с Том поехме обратно към Ноксвил. Пътят се виеше между стръмните, покрити с гори хълмове, които спираха светлината и затъмняваха наоколо, макар че небето над нас все още синееше. После нощта ни обгърна и Том включи фаровете.

— Мълчалив си — отбеляза той след известно време.

— Просто се замислих.

— И аз така предположих.

С облекчение забелязах, че когато се върна в бунгалото, Том изглеждаше много по-добре. Снимахме и скицирахме позицията, в която бе открит трупът, след което взехме тъканни проби. След като анализираме аминокиселините и летливите мастни киселини, освободени при разлагането на клетките, щяхме да определим времето на смъртта с точност до дванайсет часа. В момента всички данни сочеха, че жертвата е била убита преди шест или дори седем дни. Въпреки това според информацията, която имахме от Гарднър, бунгалото е било наето само преди пет дни. Нещо не беше наред и въпреки че бях загубил голяма част от самоувереността си, едно нещо знаех със сигурност.

Природата никога не лъже.

Усетих, че Том очаква от мен някакъв отговор.

— Май не блеснах с професионализъм в бунгалото, нали?

— Не бъди прекалено строг към себе си. Всеки прави грешки.

— Не и такива като моята. Изглеждах като някой новак. Не мислех трезво.

— Стига, Дейвид, нищо страшно не се е случило. Освен това, в крайна сметка може да се окажеш прав. Нещо не е наред с времето на смъртта. Може би жертвата е била убита преди това и после е била закарана в бунгалото. Възможно е тялото да е било завързано за масата, за да си помислим, че убийството е било извършено там.

Много ми се искаше да вярвам в това, но ми се струваше твърде невероятно.

— Това означава, че всичко в бунгалото е постановка, включително и кръвта под масата. Ако убиецът е достатъчно умен, за да инсценира нещата така убедително, значи е наясно, че няма да успее да ни заблуди задълго. Тогава какъв е смисълът от всичко това?

Том нямаше отговор. Пътят се виеше сред смълчаните гори, фаровете осветяваха голите клони на дърветата.

— Какво мислиш за теорията на Ървинг? — попита ме той след малко.

— За това, че убийството е извършено от сериен убиец, или че мотивът е сексуален?

— И за двете.

— Може да е прав, че си имаме работа със сериен убиец — отвърнах аз. Повечето убийци се опитват да прикрият извършеното от тях, като скрият трупа, а не го оставят на показ. Това, което видяхме, говореше за съвсем различен тип убиец, със съвсем други намерения.

— А какво ще кажеш за останалото?

— Не знам. Сигурен съм, че Ървинг си разбира от работата, но… — Свих рамене. — Струва ми се, че някои от заключенията му бяха прибързани. Като че ли виждаше това, което му се искаше, а не онова, което реално бе пред очите му.

— Хората, които не разбират от нашата работа, биха казали същото и за нас.

— Нашата работа се основава на неоспорими доказателства. А според мен заключенията на Ървинг се основаваха на предположения.

— Да не искаш да кажеш, че ти никога не се осланяш на интуицията си?

— Не, но не оставям интуицията да вземе връх над фактите. Ти също не би го направил.

Том се усмихна.

— Защо ми се струва, че с теб вече сме водили подобен разговор? Разбира се, не твърдя, че трябва да разчитаме прекалено много на интуицията си, но ако я използваме разумно, тя би ни била от голяма полза. Мозъкът е много странен орган, който понякога прави връзки, които не можем съзнателно да проследим. Ти имаш силна интуиция, Дейвид. Трябва повече да й се осланяш.