Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

— Здрасти, Дейвид, радвам се да те видя отново.

— Аз също — отвърнах съвсем искрено.

Има хора, с които мигновено се чувстваш комфортно, и Сам беше един от тях. Имах чувството, че я познавам от години.

— Как си?

— Ами гърбът ме боли, краката — също, а за останалото да не ти разправям. Но като изключим това, няма от какво да се оплача — каза тя и се усмихна искрено.

Сам беше щастливка, бременността не й създаваше никакви проблеми. Направо пращеше от здраве и беше ясно, че въпреки всички малки неудобства бременността я изпълва с радост.

— Бебето е доста палаво напоследък — обади се Пол, запали колата и се вля в движещия се трафик. — Непрекъснато повтарям на Сам, че това е сигурен признак, че ще е момиче, но тя не ми вярва.

И двамата с Пол не бяха пожелали да им кажат какъв е полът на бебето. Сам твърдеше, че иначе няма да е изненада.

— Момичетата не са така буйни. Сигурна съм, че ще е момче.

— Обзалагам се на каса бира, че грешиш.

— На каса бира? Нищо друго ли не ти дойде наум? — възкликна тя и се обърна към мен за подкрепа. — Кажи, Дейвид, може ли да се обзалага на такова нещо с една бременна жена?

— Много хитро от негова страна. Дори и да загуби, пак той ще изпие бирата.

— Очаквах от теб да ме подкрепиш — запротестира Пол.

— Дейвид е твърде умен за това — не му остана длъжна Сам.

Започнах да се отпускам, докато ги слушах да се заяждат шеговито един с друг. Чувствах се добре, като ги виждах толкова щастливи, но трябва да призная, че усетих и мъничко завист. Изпитах съжаление, когато Пол паркира колата и краткото ни пътуване завърши.

Намирахме се в Стария град, който някога е бил индустриалният център на Ноксвил. Все още се виждаха някои от старите фабрики и складове, но тази част от града бе претърпяла значителна промяна и промишлените сгради бяха отстъпили място на барове, ресторанти и жилищни кооперации. Пол паркира близо до ресторанта, където беше събирането. Заведението се помещаваше в стара тухлена постройка, чието огромно пространство сега беше запълнено с маси и жива музика. Вътре имаше доста хора и ние трудно си проправихме път към голямата маса до прозореца, където се бяха събрали всички поканени. Ако се съдеше по полупразните бирени чаши и веселото настроение, повечето бяха тук от доста време. За момент се почувствах неудобно и съжалих, че съм дошъл.

След това ми направиха място да седна и вече нямаше как да си тръгна. Представиха ми всички гости, но забравих имената им още в момента, в който ги чух. Единственият човек, когото познавах, освен Пол и Сам, беше Алана, съдебномедицински антрополог, която днес във Фермата ми бе казала къде е Том. До нея седеше тъмнокож мъж, за когото предположих, че е съпругът й, но всички останали студенти и служители на факултета ми бяха напълно непознати.

— Трябва да пробваш бирата, Дейвид — посъветва ме Пол. — Ресторантът има своя собствена пивоварна. Бирата е направо страхотна.

От месеци почти не бях пил алкохол, но сега почувствах, че имам нужда. Бирата, която ми сервираха, беше тъмна на цвят, студена и наистина превъзходна. Изпих половината чаша на един дъх, оставих я на масата и въздъхнах.

— Изглежда, имаше нужда от питие — обади се Алана от другия край на масата. — Да не би да си имал лош ден?

— Би могло да се каже — отвърнах аз.

— И на мен ми се е случвало.

Тя вдигна чашата си като за наздравица и се усмихна иронично. Отпих отново от бирата. Започвах да се чувствам доста по-добре. Атмосферата на масата беше приятелска и аз безпроблемно се включих в разговорите около мен. Когато ми сервираха храната, направо се нахвърлих върху нея. Бях си поръчал пържола и зелена салата и едва когато ми ги донесоха, усетих колко съм гладен.

— Нали се забавляваш?

Сам ми се усмихваше над чашата с минерална вода, която държеше в ръката си. Кимнах, докато преглъщах храната.

— Толкова ли ми личи?

— Ами да. За първи път те виждам отпуснат. Трябва да излизаш по-често.

— Не съм чак такъв сухар, нали? — засмях се аз.

— Не, само си малко напрегнат — усмихна ми се тя топло. — Знам, че си дошъл тук, за да решиш някои проблеми, но това не означава, че нямаш право да се забавляваш от време на време. Нали знаеш, че тук си сред приятели?

Сведох поглед, думите й ме разчувстваха повече, отколкото исках да покажа.

— Знам, и ви благодаря за това.

Тя се размърда на стола, сложи ръка на корема си и направи гримаса.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Малко е неспокоен — отвърна тя, като се насили да се усмихне.