Саймън Бекет - Шепотът на мъртвите

— Дейвид, чакай!

По пътеката вървеше мъж приблизително на моята възраст и висок почти колкото мен. Пол Ейвъри бе една от изгряващите звезди на Центъра и упорито се говореше, че ще наследи Том на директорския пост. Беше специалист по скелетна биология на човека и притежаваше енциклопедични познания, а големите му ръце пипаха дръзко и умело като тези на хирург.

— На обяд ли отиваш? — попита той и тръгна редом с мен. Къдравата му коса беше синкавочерна, бузите му бяха покрити с набола брада. — Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Не, разбира се. Как е Сам?

— Добре е. Тази сутрин с Мери се канеха да обикалят магазините за бебешки стоки. Предполагам, че това сериозно ще се отрази на кредитната ми карта.

Усмихнах се. Не познавах Пол преди да дойда тук, но той, както и бременната му съпруга Сам, бяха положили огромни усилия да ме накарат да се почувствам добре. Първото им дете щеше да се роди всеки момент и докато Пол се стараеше да изглежда напълно спокоен, Сам въобще не се опитваше да прикрие вълнението си.

— Добре, че те видях — продължи той. — Една от докторантките ми се е сгодила, така че ще го отпразнуваме на ресторант тази вечер. Няма да е нещо официално, просто ще хапнем и ще пийнем по нещо. Защо не дойдеш с нас?

Поколебах се. Стана ми приятно, че ме покани, но мисълта да изляза с напълно непознати хора не ми се понрави особено.

— Сам ще дойде с мен, Алана също ще бъде там, ще има и други хора, които познаваш — добави Пол, като видя колебанието ми. — Хайде, ще бъде забавно.

Не можах да се сетя за нито една причина да му откажа.

— Ами… добре, благодаря ти. Ще дойда.

— Чудесно. Ще те взема от хотела в осем.

Откъм близката улица се чу клаксон. Обърнахме се и видяхме Том, който точно паркираше до бордюра. Той свали прозореца и ни направи знак да се приближим.

— Току-що ми се обадиха от Бюрото за разследване към Тенеси. Открили са труп в едно бунгало в планината, близо до Гатлинбърг. Може да е нещо интересно. Пол, ако не си зает този следобед, защо не дойдеш да хвърлим едно око?

Пол поклати глава.

— Съжалявам, но целият ми следобед е запълнен. Не може ли някой от дипломантите ти да ти помогне?

— Сигурно ще може — отвърна Том и се обърна към мен с развълнувано пламъче в очите.

Бях сигурен какво ще каже още преди да го чуя.

— Ами ти, Дейвид? Какво ще кажеш за малко работа на терен?

На излизане от Ноксвил магистралата бе задръстена. Макар че бе още ранна пролет, времето бе толкова горещо, че се наложи да включим климатика. Том бе програмирал GPS-а така, че да ни показва пътя, щом навлезем в планината, но за момента нямахме нужда от него. Докато караше, той тихо си тананикаше, а аз знаех, че прави така, когато е в напрегнато очакване. Въпреки мрачната атмосфера във Фермата всички, чиито трупове се намираха там, бяха починали от естествена смърт. Предстоеше ни да се сблъскаме с нещо съвсем различно.

Престъпление.

— Значи става въпрос за убийство?

Спокойно можеше да се предположи, че е така, в противен случай Бюрото за разследване към Тенеси нямаше да участва в разследването. БРТ, към което Том беше консултант, е нещо подобно на ФБР, но неговата дейност е ограничена само до щата Тенеси. Щом се бяха обадили оттам, а не от местното полицейско управление, значи ставаше въпрос за нещо наистина сериозно.

Без да откъсва очи от пътя, Том отвърна:

— Така изглежда. Нямам много информация, но доколкото разбрах, трупът е в доста лошо състояние.

Започна да ме обхваща безпричинна нервност.

— Не искам моето присъствие да ти създава проблеми.

Том ме изгледа изненадано.

— Защо да ми създава проблеми? Обикновено водя някого да ми помага.

— Не за друго, а защото съм англичанин.

Преди да дойда в Щатите, трябваше да мина през обичайните процедури за получаване на виза и разрешително за работа, но тогава изобщо не очаквах, че ще попадна в подобна ситуация. Не знаех дали участието ми в официално разследване ще бъде добре прието от местните власти.

Том сви рамене.

— Не виждам защо това трябва да е проблем. Надали става въпрос за националната сигурност, а и аз ще гарантирам за теб, ако се наложи. Ако не говориш много, може да не забележат акцента ти.

Той се усмихна, пресегна се и включи CD-плейъра. За Том музиката беше това, което за други хора са цигарите или уискито — твърдеше, че тя прояснява съзнанието му и му помага да се съсредоточи. Неговата страст беше джазът от 50-те и 60-те години на миналия век. Бях слушал половин дузина от албумите му и познавах повечето. От колоните се понесе песен на Джими Смит. Том въздъхна и се намести по-удобно на шофьорската седалка.