Скот Мариани - Свещеният меч

Всевъзможни сценарии преминаваха за кой ли път през главата му. Тъй или иначе, Джуд щеше да се оправи. Трябваше да се оправи.

Часовете се влачеха. Постепенно главоболието му отшумя, останаха само умората и безпокойството. В осем часа сутринта килията му беше все така тъмна. Мислите му блуждаеха. Постепенно клепачите му започнаха да се затварят, ангелите на съня идваха, за да го отнесат далече…

В този момент вратата на килията се отвори с трясък. Бен подскочи. Трима мъже нахълтаха в тясното пространство.

— Ставай, сънливецо! — провикна се груб глас.

Той премигна. Беше сигурен, че е заспал преди минути, но часовникът му показваше единайсет. Надигна се бавно на крака, схванат от коравия нар. Двама от пазачите го сграбчиха за ръцете и го поведоха към вратата, зад която се виждаше слабо осветен коридор; третият го държеше на мушка с пистолета си. И тримата носеха дебели якета и ръкавици.

За пръв път Бен успя да огледа мястото, където го бяха довели. Коридорът към килията му беше тесен, по грубите стени бе избила влага. Минаха през поредица от врати и завои, след което се изкачиха по едно стълбище. Най-после Бен си пое глътка свеж въздух. Предводителят отвори последната врата и ярката дневна светлина накара Бен да замижи. Той се спря на място; леден вятър нахлу в дробовете му. Пред очите му се разкри невероятна гледка.

Намираха се в парка на величествена резиденция. Наоколо се простираха заснежени градини и ливади, изпъстрени с беседки и павилиони. Бен се обърна и видя сградата, в която го бяха държали — приличаше на бункер, разположен сред стопански постройки и бараки.

Покривът на самата резиденция се подаваше зад редица заснежени борове право напред. Наоколо цареше пълна тишина, не се чуваше и най-малкият шум от автомобилно движение. Намираха се далече от цивилизацията.

— Върви! — извика пазачът с пистолета и го опря в гърба му.

Всички мълчаха, докато газеха през снега. Излязоха на една широка алея и минаха през сводестата порта, която водеше към главния вход на къщата. Милионерската резиденция надхвърляше всичко, което Бен бе виждал през живота си. Влязоха през входната врата и се озоваха в просторно фоайе с лъснат до блясък паркет.

— Изтрийте си обувките — каза Бен на пазачите си.

— Млъквай! — сряза го мъжът най-отпред и посочи една врата от другата страна на фоайето. — Влез там и чакай.

— Какво ще чакам? — попита Бен, но те го блъснаха мълчаливо към стаята и затръшнаха вратата след него.

Вътре беше доста по-уютно, отколкото в килията. Той се бе озовал в голяма елегантна дневна, обзаведена със старинни мебели. Полираният под беше застлан с огромен персийски килим. В камината гореше буен огън. Бен се спря пред нея, за да сгрее ръцете си, после пристъпи към френския прозорец с изглед към безкрайните ливади, които се простираха чак до хоризонта. Какво ли имаше отвъд? Път, градче?

Опита дръжката на френския прозорец. Не беше заключен. Наоколо не се забелязваше жива душа; кой ли щеше да го спре, ако понечеше да си тръгне? Но тъкмо отсъствието на хора го плашеше най-много.

Вратата зад гърба му се отвори и вътре влезе мъж на около седемдесет. Беше едър и с внушителна осанка, присъствието му сякаш изпълни голямата стая. Носеше малки очила с телени рамки и тъмен, ушит по поръчка костюм, който едва прикриваше обемистите му форми. Рядката му посивяла коса беше зализана върху скалпа. Бледите му воднисти очи се приковаха в Бен, докато той затваряше безшумно вратата зад гърба си.

Бен се запита кой ли е този мъж. С цялото си държание излъчваше хладната самоувереност на човек, свикнал да взема важни решения и да издава строги заповеди.

Мъжът прекоси стаята и се приближи към Бен.

— Бенедикт Хоуп — каза той. Гласът му звучеше плътно и мелодично. Акцентът му беше на член от британското висше общество, свикнал да пътува из Европа. Вероятно бе живял в Германия или може би в Швейцария. — За мен е чест най-после да се запознаем. — Той протегна ръка, за да се здрависа. — Викайте ми господин Браун.

Бен погледна ръката му, но не я пое.

— Браун — повтори той. — Кафяв, значи. Цвят на лайно.

Мъжът не се обиди от думите му.

— Разбирате, че не мога да разкрия истинската си самоличност.

— Предполагам, че няма и да ми кажете къде се намирам.

— В дома на мой приятел — отвърна предпазливо Браун и прибра ръката си. — Той с удоволствие ми го предостави за случая. Тази сутрин пристигнах от Европа специално за да се срещна с вас.