Скот Мариани - Свещеният меч

— … с американеца?

Командирът поклати глава и посочи плика в ръката си. Бен го чу да казва:

— Падна върху него.

Кръвта по меча беше на Холанд. На Бен му дожаля. Командирът нямаше причина да лъже един от своите. Американецът сигурно се бе намушкал на меча, когато се бе претърколил по стълбите.

Горкият Уесли не заслужаваше подобна съдба. Но пък Бен не се съмняваше, че тези хора така или иначе щяха да го убият. Може би беше за предпочитане да умре по такъв начин, отколкото да прекара последните мигове от живота си на колене, очаквайки куршум в тила. За един самурай — със сигурност.

Докато мислеше затова, в съзнанието на Бен се оформи и друг въпрос: след като вече притежаваха меча, защо го искаха жив?

— Качвайте го — нареди командирът и махна към хеликоптера.

Някой блъсна Бен грубо напред. Машината беше „Бел UH-1 Ирокез“, каквито се използваха широко във военната авиация, но отличителните му знаци бяха изтрити и корпусът бе боядисан в матовочерно. Картечницата M240 обаче все още стоеше на мястото си от едната му страна.

Щом натикаха Бен вътре през отворената врата, шумът на турбината прерасна във вой. Командирът и хората му се качиха и заеха позиции, без да откъсват очи от него. След миг хеликоптерът се откъсна от земята сред вихрушка от пясък.

Докато се издигаха във въздуха, Бен погледна навън. Ниско долу, на тъмния плаж, първите огнени езици вече обхващаха прозорците на къщата. Тези хора бяха решили да я изгорят из основи, за да заличат всякакви следи от присъствието си. Случаят с безследно изчезналия милиардер щеше да държи в напрежение медиите и широката публика месеци наред. Бен се запита дали някой ще открие трезора под къщата и безценните колекции в него.

Хеликоптерът направи остър завой и се насочи към морето, приблизително в посока югозапад. Бен изви шия назад към отдалечаващата се брегова ивица, осеяна със светлинки на къщи. Помисли си за Джуд. Сигурно беше някъде там и щеше да намери начин да се прибере у дома.

Той се обърна към командира.

— Можете да свалите маските. Няма да ви се смея.

— Накарай го да млъкне — каза командирът на един от мъжете, който се надигна и пристъпи към Бен със злобна усмивка и руло широка лепенка в ръка.

— Някой ще ми обясни ли какво става? — попита Бен, но онзи бързо приключи разговора, като му залепи устата и сложи качулка върху главата му.

Беше невъзможно да прецени накъде го водят. Бен знаеше, че обсегът на действие на „Бел UH-1“ е около 500 километра, следователно крайната им цел се намираше най-много на половината от това разстояние. Той очерта мислено един полукръг с този радиус на картата; получи се голям участък от континенталната територия на Съединените щати, простиращ се от Ню Йорк на юг до Ню Хемпшър на север.

След час Бен усети, че хеликоптерът се снижава за кацане. Когато се приземи, наоколо цареше суматоха. Вратата се отвори и през тъканта на качулката му проникна светлина. Силни ръце го извлякоха навън и го подкараха напред по твърда земя. Прониза го леден вятър, който престана, когато го въведоха в някаква сграда. Пространството беше широко и във въздуха ехтяха гласове.

— Насам, нещастнико — каза дрезгаво някой в ухото му и го дръпна настрани.

Въпреки че не можеше да ги види, Бен усещаше насочените към него дула. Някъде отпред се отваряха врати и се затваряха отново с трясък. Накрая го бутнаха надолу по късо стълбище. Качулката бе свалена от главата му и той премигна на ослепителната светлина от фенерче. Невидима ръка откъсна грубо лепенката от устата му, острие на нож преряза пластмасовата връзка около китките му.

— Приятни сънища, глупако — каза същият дрезгав глас, после нещо го удари в тила и Бен загуби съзнание.

Събуди се на твърдия каменен под, треперещ от студ и сляп в тъмнината. Главата му пулсираше. Посегна към тила си и напипа засъхналата кръв на мястото, където го бяха ударили. Изправи се и зачака очите му да се нагодят към почти пълния мрак. Каменната му килия беше тясна, без прозорци. На едната стена бе монтиран дървен нар, а на другата — мивка и примитивна тоалетна.

Влажният застоял въздух му подсказа, че се намира под земята. Джобовете му бяха изпразнени, но часовникът все още беше на ръката му. Мъждукащият циферблат показваше малко след четири сутринта на 24 декември.

Той седна на нара и подпря в длани пулсиращата си глава. Опита се да изпразни съзнанието си, но мислите се блъскаха една през друга в черепната му кутия. Непрекъснато чуваше гласа на Брук и се питаше дали някога ще я види отново. Тревожеше се за Джуд, който бе останал сам на Мартас Винярд. Вярваше, че той все някак ще се добере до Едгартаун, където ще може да изтегли пари от някой банкомат. Ако успееше да събере достатъчно, за да вземе ферибота до континента, от там щеше да позвъни на Роби или на баща му…