Скот Мариани - Свещеният меч

— Лека нощ — каза тихо той.

След като не получи отговор, Бен почука леко по вратата.

— До утре.

Момчето отново не реагира и той бутна вратата.

— Джуд? Добре ли си?

Когато усети присъствието му, Джуд вдигна глава. Лицето му беше бледо и сериозно. Нещо не беше наред.

Бен усети как кръвта му изстива. На пода до леглото, подпряна до раницата на Джуд, беше зелената му платнена чанта. А в ръцете си Джуд държеше двата небесносини листа, които Бен бе скрил в нея. Писмото на Микаела.

— Стори ми се, че познах почерка й — прошепна Джуд. — В Йерусалим. Тогава се престорих, че не съм видял какво четеш. Но реших при възможност да хвърля един поглед.

Бен не знаеше какво да отговори.

— Щеше ли да ми кажеш? — попита Джуд.

— Не — отвърна Бен. — Никога.

— Тогава е трябвало просто да изгориш писмото.

— Не събрах сили — обясни Бен и усети как в гърдите му се надига гняв. Защо не му бе стигнал куражът да го направи? Беше постъпил като сантиментален глупак.

— Всички сте ме лъгали — промълви Джуд. Хартията в ръката му потрепна.

— Знам какво си мислиш. Но родителите ти явно са смятали, че така е по-добре за теб.

— По-добре за мен ли? Да живея в лъжа през всичките тези години?

— И аз останах шокиран — каза Бен. — Прочетох го едва когато пристигнахме във Франция. Дотогава нямах представа. Повярвай ми, Джуд.

— Ти и мама…

— Беше отдавна. Бяхме млади. Случват се такива неща.

— И той е знаел през цялото време? — извика Джуд, треперещ от гняв.

— Саймън ли?

— Що за мъж би направил подобно нещо? Да се преструва, че е баща на чуждо дете?

— Най-прекрасният — отвърна Бен. — Саймън те обичаше. Не можеш и да мечтаеш за по-добър баща.

— Само дето не ми е бил баща — каза злобно Джуд, — а лъжец и измамник. Дотук с образа на енорийския свещеник, който трябва да служи за пример на вярващите.

Бен пристъпи напред.

— Джуд…

— Махай се! Ти не си ми баща. Никога няма да те приема като такъв!

— Не съм и очаквал да го направиш. Дори не знам как да бъда баща.

Джуд скочи от леглото, почервенял от ярост, и смачка писмото на топка.

— Това са пълни дивотии! — извика той и вдигна раницата си от пода. Преметна я през рамо, изблъска Бен встрани и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Колкото се може по-далече от теб.

— Намираме се на остров — заяви Бен. — Доникъде няма да стигнеш.

— Ако се наложи, ще плувам. Теб какво те засяга?

— Хей, я по-кротко. Не се дръж така. Нека поговорим.

— Майната ти, татко !

— Не съм ти татко. Саймън Аръндел беше… е твой баща. И ти трябва да се гордееш с това. Останалото не е от значение. Джуд! Върни се!

Но Джуд не го чуваше. Вече тичаше по коридора към стълбището. Бен го последва. Спря се на горната площадка и се подпря на парапета.

— О, господи! — изстена той. Всичко се случваше заради него. Не биваше да позволява на Джуд да види писмото.

Но сега не беше моментът за самообвинения. След миг колебание Бен изтича надолу по стълбите, за да догони Джуд. Когато стигна на долния етаж, входната врата зееше широко отворена. Той щракна копчето на настолната лампа във вестибюла, изскочи на терасата и видя как Джуд се отдалечава по тъмния пясък.

Понечи да го последва, но се поколеба. Щеше ли да допусне грешка, ако го оставеше да избяга? Или пък би постъпил още по-глупаво, ако го настигнеше, за да изгладят нещата? Кое беше по-разумно — да му даде свобода или да му затегне юздите?

Междувременно Джуд бе изчезнал в мрака.

Изведнъж Бен осъзна пред какво е изправен. Докато възпитаваха децата си, повечето родители постоянно се сблъскваха с най-различни дилеми и бяха в състояние да вземат правилните решения, учейки се от собствените си грешки. Успехът им беше променлив, но след осемнайсет или двайсет години поне разполагаха с някакъв опит, на който да се опрат в трудни моменти.

Но Бен не можеше да се похвали със същото. Той бе хвърлен в дълбокото, без да умее да плува. И просто не знаеше как да се справи със ситуацията, в която се бе озовал.

После обаче му хрумна, че познава правилния човек. Брук още нямаше опит като майка, но беше мъдра и се занимаваше с психология. Тя със сигурност щеше да му помогне.

Освен това Бен се чувстваше толкова самотен, че и бездруго копнееше да чуе гласа й.

Той си спомни за визитната картичка, която Брук му бе дала, и я извади от портфейла си. Телефонът се намираше в джоба на джинсите му. Докато набираше номера, Бен пресметна наум часовата разлика. В Лондон беше рано сутрин. Сигурно щеше да я завари в леглото.