Скот Мариани - Свещеният меч

— Някой от консултантите ви може да се е изпуснал — заяви Бен. — Това си е потенциален риск за сигурността.

— Знаех за този риск. Никога не им подавах повече информация от необходимото, за да не се досетят за историята на меча.

— Но сте казали всичко на университетските преподаватели.

— Какъв избор имах? Не скривах нищо, защото се опитвах да ги убедя. Но те са почтени хора, учени с репутация. Лудост е да предполагаме, че са в дъното на всичко. В най-лошия случай да са ме помислили за смахнат ексцентрик. Не, изправени сме пред нещо по-голямо.

— Сигурно сте прав — каза след кратка пауза Бен. — Които и да са тези хора, очевидно разполагат с огромна власт и влияние. Все пак са подслушвали всички телефонни линии в къщата ви. Затова знаят толкова много.

Джуд се намръщи.

— Чакай малко! Не разбирам. Те са подслушвали телефоните, защото са знаели за меча, или са научили за него, докато са подслушвали телефоните?

— Нямам представа — отвърна Бен.

— И друго нещо ми се струва странно — намеси се Уесли. — Ако тия мръсници са ни следили от самото начало, как така не са стигнали до Хилел?

— Не знам — заяви Бен. — Предполагам, че телефонното подслушване е започнало доста по-късно, когато Хилел вече е бил извън играта.

Но това бяха единствено догадки и Бен отново бе обзет от неприятното усещане, че са попаднали в задънена улица.

В стаята настъпи тишина. Тримата бяха пресушили и втората бутилка вино. Ставаше късно.

— Тези хора продължават да душат наоколо — каза Джуд. — А ние дори не сме сигурни кои са те.

— Може би е разумно да останем тук и да изчакаме следващия им ход — подхвърли Уесли.

— Тук, при вас? — попита Джуд.

— Разбира се, стига да искате да прекарате известно време на Мартас Винярд. Аз нямам нищо против. Можете и да се върнете в Англия, ако желаете. Ще се защитим където и да се намираме. Нужни са само пари, а парите не са проблем. Ще направя това, което предложих на баща ти: ще наема цяла армия бодигардове да ни пазят денонощно, докато всичко отшуми. Ще покажем на тия копелета, че сме по-издръжливи от тях. А ако дръзнат да се появят тук, ще ги погребем.

Разговорът около масата продължи още известно време, но всички бяха изморени и силите ги напускаха. Накрая Джуд протегна ръце и се прозя.

— Едва си държа очите отворени.

— Стаите за гости са на горния етаж — заяви Уесли. — Избери си една от тях и се настани.

— Нещата ми са в колата — обърна се Джуд към Бен.

Бен едва го чу, съзнанието му беше изцяло заето със собствените му мисли. Той бръкна мълчаливо в джоба си, извади ключовете от колата и ги плъзна по масата. Джуд ги взе и излезе навън. Джипът бе паркиран от другата страна на пясъчните дюни, на известно разстояние от къщата.

— Прилича на баща си — каза Уесли, когато останаха сами. — Не толкова физически, колкото душевно. Добро момче е. Чувствам се виновен, че страда. Ако не бях намесил баща му в тази история…

Бен все още не можеше да свикне с мисълта кой е истинският баща на Джуд.

— Момчето има силен характер — заяви той. — Ще му мине.

Джуд се върна от колата и затропа припряно нагоре по стълбите.

— Какво ще прави сега, след като родителите му вече ги няма? — попита по-тихо Уесли.

— Не знам със сигурност — отговори Бен. — Може би ще довърши следването си, макар че спомена нещо за „Грийнпийс“. Смята да си потърси място на някой от корабите им. Иска да помага за опазване на природата.

— Саймън се надяваше някой ден синът му да стане свещеник като него.

— Това едва ли ще се случи — отбеляза Бен.

— Е, каквото и да е намислил, ако му потрябват пари…

— Много любезно от ваша страна — отвърна Бен, който вече бе решил, че ще се погрижи за издръжката на Джуд. Проблемът беше как да го накара да приеме помощта му.

— Е, май е време и аз да си лягам — каза Уесли и вдигна меча от масата. — Утре сутринта ще го сложа обратно в трезора. Тази нощ ще бъде при мен.

Когато остана сам, Бен излезе на широката тераса, която отделяше къщата от плажа. Запали цигара и се втренчи в тъмните вълни, заслушан в шума на прибоя. Студеният вятър свиреше в тръстиките, които растяха на туфи в пясъчните дюни. В небето светеха звезди, а кулата на морската обсерватория хвърляше червено сияние в мрака.

Отчаян и изтощен както никога досега, Бен смачка цигарата и хвърли още димящата угарка на пясъка. После влезе вътре и тръгна нагоре по стълбите.

Вторият етаж на къщата беше тъмен, с изключение на тънкия лъч светлина, който се процеждаше през една открехната врата вляво. Тя водеше към спалнята на Джуд, откъдето се разкриваше гледка към морето. През пролуката Бен видя как Джуд седи неподвижно на леглото. Още не бе свалил дрехите и обувките си.