Марк Хименес - Отвличането

Пратката беше с клеймо от Бонърс Фери, Айдахо. Бю­рото изпрати там свой екип. Те алармираха местните правоохранителни органи и болниците. Търсиха тайния планин­ски лагер на Уокър, но без успех. И започнаха да чакат да им излезе късметът.

Две години по-късно това се случи.

Уокър влезе в болницата в Бонърс Фери с умиращия си син на ръце. Лекарите се погрижиха за момчето и извикаха федералните; арестуваха Уокър без инциденти и го закара­ха с хеликоптер до най-строго охранявания затвор в Левънуърт, Канзас, за да изчака процеса за държавна измяна.

Процес, който така и не се състоя.

Хората на Уокър отвлякоха високопоставен правителст­вен служител и заплашиха да го върнат на парчета, ако Уо­кър не бъде освободен. Директорът на ФБР Лорънс Маккой отказа - докато не получи първата пратка. Маккой освобо­ди Уокър, който изчезна в Мексико. И там животът му при­ключил. Три седмици по-късно майор Чарлс Удроу Уокър починал от инфаркт.

Във Вашингтон бяха засекретили всички материали, свързани с майор Уокър - видеокасети, снимки, доклади за него и войниците му. Военните им досиета бяха класифицирани точно като на полковник Брайс. Никъде не се спомена­ваше за отряд „Пепелянка“ или за татуировките. Последно­то приложение в досието му беше некрологът му в „Ню Йорк Таймс“.

Джан се облегна в стола си. Теорията й за отмъщение не се потвърждаваше.

Майор ЧарлсУдроуУокър беше мъртъв от десет години.

Градчето Бонърс Фери, щата Айдахо, с население 2600 жители, е разположено на южния бряг на река Кутнай на трийсет и пет километра от канадската граница, на 540 мет­ра надморска височина, сгушено между три планински вери­ги с върхове, които се извисяват на 2400 метра в небето. Коренните жители на „Северен Нил“, както беше известна тази плодородна долина, бяха потомци на племето кутнай, населявало тези земи векове наред. Белите хора бяха дошли в тези части на Айдахо на път за Канада по време на златна- та треска през 1863 година и бяха останали да секат високи­те гори, които покривали 90 процента от земята. Век и поло­вина по-късно племето кутнай притежава единственото ка­зино в градчето, наследниците на златотърсачите отглеждат коледни елхи, а Северно Айдахо се е превърнало в рай за ра­систи, неонацисти и десни антиправителствени фанатици.

Бен беше запознат единствено с последния факт, когато паркира ленд роувъра пред съда на окръг Баундьри - ще ре­че, пограничния окръг. Двамата с Джон изгазиха замръзналата киша и влязоха в триетажната постройка от бял камък. Намериха кабинета на шерифа; зад висок до кръста дървен плот седеше пълна жена на средна възраст. Отзад има­ше врата с надпис ШЕРИФ ДЖ. Д. ДЖОНСЪН. На стената до вратата бяха поставени снимки в рамки, на които се виждаше висок мъж с остри черти на лицето, като на всяка следваща снимка косата му беше все по-прошарена и рядка. Имаше и една снимка, на която мъжът беше с гъста черна коса, праве­на на място, което Бен познаваше твърде добре.

- Дошли сте да си платите глобата? - попита жената.

- Не, госпожо - отвърна Бен, - ние...

- Ще пишете жалба?

- Не, госпожо...

- Да си вземете призовка?

Джон постави ръце върху плота и се наведе.

- По дяволите, госпожо, търсим откачения нацист, който отвлече дъщеря ми!

Жената го погледна над очилата си.

- Добре.

Вратата зад нея се отвори и мъжът от снимките се поя­ви, облечен с униформа, каквато беше носил цял живот.

- Луан - каза мъжът, - довечера съм зает. Кажи на Коуди, че той е на смяна.

Забеляза Бен и Джон и погледна жената.

- Шерифе, тези господа са тук заради някакъв нацист - докладва тя, като че ли ставаше въпрос за най-обикновена молба.

Шерифът изгледа строго Бен и Джон - вероятно му се сториха раздърпани след почти двайсет и четири часовото си пътуване - и заобиколи плота. Леко накуцваше. Бен про­тегна ръка.

- Шерифе, Бен Брайс. А това е синът ми Джон.

Косата на шерифа беше гладко вчесана и той миришеше на одеколон, сякаш току-що се беше напръскал в кабинета си.

- Джей Ди Джонсън. За какви нацисти става въпрос?

Бен извади снимката на Грейси.

- Внучката ми беше отвлечена.

Шерифът разгледа снимката.

- Момичето от Тексас - каза той и отговори на незададения въпрос на Бен. - Разбрахме го по телетекста на вът­решната мрежа.

- Мислим, че е някъде тук - каза Бен.

- Нали похитителят уж се беше самоубил?

- Това не беше истинският похитител.

- ФБР явно смятат, че е той.

- Грешат.

- Аха. - Шерифът почеса квадратната си челюст; звукът от ноктите му по еднодневната брада беше като от шкур­ка. - И вие смятате, че някакъв нацист я е довел тук?