Марк Хименес - Отвличането

Чуват зад гърба си експлозиите на мините и предсмърт­ните викове на виетконговците.

Никой не поглежда назад. Американците тичат в непро­гледната нощ, едва различавайки човека пред себе си, след­вайки единствено звука от учестеното му дишане и тропота от ботушите. Тичат петнайсет минути.

- Спри!

Гласът на майора раздира тъмнината. Той сграбчва Бен и го избутва от пътя на тичащите зад него. Останалите пристигат и правят същото. Никой не се смее, никой не говори. Бен мълчаливо благодари на господ за майора, но сърцето му изведнъж пропуска един удар: къде е Роджър?

Майорът явно си мисли същото, защото прошепва на Бен:

- Къде е Долтън?

- Беше точно зад мен.

- Джако - казва майорът, - провери.

Капитан Смит кима и изчезва в нощта. Връща се след трийсет минути.

- Хванали са го, майоре. Отправили са се на север.

- Мамка му! - майорът се изправя. - Връщаме се.

Те се връщат при мястото на засадата, а всеки си пред­ставя последствията от нарушаването на една от абсолют­ните заповеди, набивани в главите на всеки от специалния отряд още от първия ден: никога не се оставяйте да ви пле­нят виетконговците.

Проследяват виетнамците през джунглата до някакво селце. Още с влизането са наясно, че войниците на Виет­конг са били тук - страхът е изписан по лицата на селяните. Американците се пръсват из селцето и претърсват всяка ко­либа и скривалище за следи от Долтън или войници на вра­га. Селяните се скупчват заедно, майките притискат дечица­та си. Сътрудничат им, но са напрегнати от присъствието на единайсет огромни и тежко въоръжени американски войни­ци насред територията на Виетконг.

- Няма Виетконг! Няма янки!

Насред селцето един старец стои до огромно гърне над открит огън; това е общото гърне с нуок мам, лют рибен сос, с който виетнамците заливат ориза си. Изплашен до смърт, той едва-едва разбърква соса с дълга дървена лъжица. Аме­риканците не откриват нито Долтън, нито виетконговците.

Проехтява гласът на капитан Смит. Той е видял следите, които водят към близката джунгла. Зелените барети тръг­ват натам с ясното съзнание, че вероятно тичат право към поредната засада, капан или...

- Мили боже!

Долтън.

Бен Брайс последен доближава войниците, застанали ра­мо до рамо с гръб към него. В съзнанието му има само ед­на мисъл. Роджър. Подготвя се отново да се срещне със смъртта и си пробива път напред. В този момент животът му се променя завинаги. Романтичните му идеи за войната и воините от Уест Пойнт умират. Детската му представа за добро и зло е променена завинаги. Загубил е невинността си. Така става, когато съзреш злото в човек.

Лейтенант Роджър Долтън, зелена барета от американ­ската армия, виси от едно дърво за глезените си, гол и с из­кормени вътрешности, които висят над огъня, стъкмен от войниците на Виетконг, за да могат американците да видят по-добре делото им. Гениталиите му липсват. Както и гла­вата му. Единственият звук идва от огъня, който пращи при всяка капка от телесните му сокове. Разпознават Долтън по скорошната татуировка с пепелянка на лявата му ръка и по плочките с името му, закачени на връзките на ботушите му, които са оставени под тялото му. Плочките с имената бяха добавени в случай, че някой войник стъпи върху противопе- хотна мина и тя му откъсне крака, така лекарите можеха да свържат крака с войника, ако не буквално, то поне в чувала с тялото му. Но не бяха предвидили обезглавяване.

Лицето на майора е сурово.

- Ето защо избиваме жълтите.

След дълго мълчание сержант Нън пита с провлечения си южняшки акцент:

- Но къде е главата му, майоре?

Физиономията на майора се променя, все едно е получил откровение.

- Мамка му!

Той се обръща и се затичва към селцето. Хората му си разменят объркани погледи и хукват след командира си. Бен Брайс поглежда към останките от тялото на най-добрия си приятел и повръща.

Майорът и девет разярени въоръжени зелени барети, на­помпани с адреналин, се връщат в селото и изтичват право при стареца до гърнето с нуок мам. Той ги чува да се при­ближават и заплаква, защото знае участта си. Майорът из­бутва стареца и сграбчва дървената лъжица. Разбърква теч­ността и използва лъжицата и трийсетсантиметровия си нож, за да извади някакъв предмет: главата на Роджър Долтьн, с широко отворени очи и още по-широко отворена ус­та, в която са напъхани гениталиите му.

Лицето на майора се изкривява от ярост, той надава жи­вотински рев, който отеква в джунглата, заобикаляща сел­цето. След това се обръща към стареца и изкрещява: