Марк Хименес - Отвличането

- Казаха ни, че в района живеят доста такива.

- Така е - въздъхна шерифът.

- В неделя вечерта е била в Айдахо Фолс, разпозната е, заедно с двама мъже в камуфлажни дрехи, насочили се на около осемстотин километра на север в бял ван с регистрационни номера от Айдахо.

- Което значи, че са точно тук, така ли?

- Вижте, шерифе, ако можете да ни отделите няколко минути, да разгледате едни снимки...

Шерифът сви рамене.

- Добре, мистър Брайс. Утре рано сутринта.

- Не може ли да го направим сега, шерифе? Случаят е спешен.

- Освен това е и годишнината от сватбата ми. Ще водя жена ми на вечеря, а съм й поръчал и малка гривна, трябва да мина да я взема. - И той се отправи към вратата. - Шест нула нула, мистър Брайс.

Вече беше хванал дръжката на вратата, когато Бен каза:

- Бяхте пилот на хеликоптер в Да Кронг, нали?

Шерифът застина на място. Той извърна суровото си ли­це, на което беше изписано въпросително изражение.

- Снимката на стената - обясни Бен.

Шерифът отиде до стената и откачи една снимка.

- Аз и моят сержант. Докараха го вкъщи в чувал. - Той замълча, вперил поглед в снимката, и нежно избърса прах­та от стъклото с грубите си пръсти. Прочисти гърло и се обърна към Бен. - Джей Ди Джонсън, капитан, морска пе­хота.

- Бен Брайс, полковник, зелена барета.

Капитан Джей Ди Джонсън пилотира хеликоптер „Хюи“, транспортиращ седем морски пехотинци в бойната зона до границата с Лаос в долината Да Кронг. Начело е на V-образно ято от пет хеликоптера. Карабината стои между краката му, за да предпазва гениталиите му от наземен огън. Пилотира със скорост шейсет възела на височина 3600 метра. Беше го правил стотици пъти и всеки път се беше завръщал.

Вижда зеления дим, маркиращ зоната за кацане. На­правлява хеликоптер „Хюи“ за стръмно спускане и чува придружаващите го хеликоптери, които изстрелват раке­ти в заобикалящите ги дървета; охраняват зоната за каца­не, образувайки примка над нея, за да има непрекъснат огън, който да ги прикрива по време на слизането на мор­ските пехотинци.

Още една гореща зона за кацане.

Вижда трасиращи снаряди да приближават машината му. Картечарят му открива огън със своята М-60. Има трийсет секунди да свали пехотинците и да се измъкне. Бързо се спуска в зоната за кацане, изравнява носа да убие скоростта и увисва на метър от земята, за да може пехотин­ците да скочат от двете страни на машината; тези хеликоп­тери нямат врати. Получава сигнал за напускане и накланя носа, за да набере скорост за изтегляне. Тъкмо се извисява над дърветата и хеликоптерът се взривява.

Когато се събужда, чува гласове, които говорят на виет­намски.

Капитан Джей Ди Джонсън е военнопленник.

Нощта се е спуснала над Южен Виетнам и той се пита дали сержантът се е измъкнал жив. Завързан е и седи в ъгъ­ла на подземен бункер, изкопан в хълма; уцелен е с куршум в левия крак. От малкото думи, които знае на виетнамски, разбира, че някакъв взвод ще отведе пленените американци в базов лагер на Северновиетнамската армия в Лаос на следващия ден.

До следващата нощ той вече е в Лаос; това е първата нощ на тридневния им поход до лагера. Седи под едно дър­во, ръцете му са вързани на гърба му. Кракът му е счупен, раната е инфектирана. Поти се обилно от треската и съзна­нието му е замъглено. Освен пазача му, който седи на ня­колко метра от него, останалите войници спят в сиви хама- ци, закачени между дърветата, напълно нехаещи, че амери­канският им пленник може да се опита да избяга.

Джей Ди Джонсън от Бонърс Фери, Айдахо, нямаше на­мерение да умира в противната лаоска джунгла.

Пазачът му изведнъж безмълвно се накланя напред, а от гърлото му шурва кръв. Ръцете на Джей Ди са свободни, вървите са прерязани. Пред него се появява някакво лице. Господи! Проклет индианец! Повдигат го, сякаш тежи двайсет и пет килограма, а не осемдесет и пет и го мятат върху нечие голо рамо. Мълчаливо минават между двама виетнамски войници, които хъркат в хамаците.

Вървят през цялата нощ, главата му леко се поклаща, очите му виждат единствено пътеката под голите крака на индианеца, докато минават през джунглата; съзнанието му ту се прояснява, ту отново е размътено, обвито в пелената на треската.

Когато се събужда, е утро. Небето е късче синева над главата му. До него долита американски говор, който вика медицинския екип:

- Повтарям, Джонсън, Джей Ди, морски пехотинец...

Зрението му е замъглено; той разтърсва глава, но трес­ката го стисва като менгеме. Кои са тези хора? Опитва се да фокусира американеца. Войник е. Отново припада.