Марк Хименес - Отвличането

Идва в съзнание и чува шума на хеликоптер, който се спуска от дупката в облаците; върху носа му има червен кръст на фона на бял квадрат: медицинският екип на амери­канската армия. Сълзи напират в очите му.

Джей Ди Джонсън нямаше да умре в проклетата лаоска джунгла, поне не днес.

Вдигат го от земята и шумът от хеликоптера се усилва. Лицето му вече не се опира в голите гърди на индианеца, а в американска униформа. Вижда перките да се въртят над него и чува американски гласове...

- По дяволите, вие сте този, за когото говореха! Пол­ковник от зелените барети, който живее в джунглата с инди­анците! Вие сте жива легенда!

Качват го в хеликоптера. Той сграбчва униформата на американеца и с всичката сила, останала в тялото му, при­ближава лице към гърдите на войника, към табелата с име­то, което никога няма да забрави: БРАЙС.

Ако си бял и бесен на целия свят, най-вероятно Айда­хо ще се превърне в твой дом. Шерифът се беше облегнал назад в скърцащия въртящ се стол зад металното бюро. Беше променил решението си и сега разговаряше с Бен и Джон, настанени в метални сто­лове от другата страна на бюрото.

- Щатът се е превърнал в истинска мека за тези хора - бели расисти, скинари, членове на паравоенни групировки, неонацисти - всички смахнати в страната се стичат в Айда­хо, живеят в планините и мразят онези, които не са като тях. - Той поклати глава. - А навремето хората идваха тук да ловят риба.

Върна снимките на Бен.

- Наоколо живеят неколцина, полковник, но не съм виж­дал тези двамата. Малкото останали обикновено си стоят в планината. Не ни закачат и ние не ги закачаме.

- Имате ли представа къде може да са лагерите им?

Шерифът се изправи и отиде до картата.

- Преди тринайсет-четиринайсет години, по времето, когато нямаше истински терористи, с които да се занимава, ФБР обяви война на тези типове. Установиха тук команден център и започнаха да правят полети над планините, за да издирят лагерите им. При три хиляди и триста квадратни километра площ има къде да се укриеш. Федералните откриха четири лагера на изток от града, седем на запад, всички покрай черни пътища. По това време на годината ви трябва мощен джип, за да не затънете в калта — снегът се топи и е голяма киша. Но дори да успеете да се изкачите донякъде, от пътя не се вижда почти нищо. Лагерите са ви­соко в планината, сред дърветата. Ако момичето ви е в ня­кой от тях, няма да е лесно да я откриете. А да я доведете обратно ще е почти невъзможно.

Шерифът посочи картата с пръст.

- ФБР се опитаха да свалят един от тези типове от Руби Ридж през 92-ра година, беше убил някакъв маршал. Дока­раха отряда за освобождаване на заложници, въпреки че ня­маше никакви заложници, поставиха девет снайперисти в планината и им наредиха да стрелят на месо. Убиха жената на оня тип. Застреляли са я в главата, с бебето на ръце. В крайна сметка правителството му изплати три милиона до­лара.

- Имат ли някакво място, където се събират, когато ид­ват в града?

- В заведението „Ръстис“ на юг от града, но не се хра­нят там. Само пият бира. Срещат се с момичета. Мястото е съмнително, но не ги закачаме, стига да не почнат да се стрелят.

Бен се изправи.

- Шерифе, благодаря за отделеното време. Извинете ме пред съпругата си.

- Трийсет и четири години сме женени, вече е свикнала да закъснявам.

Двамата мъже на години, воини от една забравена вой­на, си стиснаха ръцете; поколебаха се дали да не се прегър­нат, но устояха на импулса. Бен и Джон вече бяха на врата­та, когато шерифът ги спря.

- Полковник, извинявайте за въпроса, но какво биха ис­кали двама нацисти, живеещи в Айдахо, от внучката ви?

Бен замълча за момент и после отвърна:

- Да уредят стара вражда.

Шерифът сякаш изучаваше Бен, след това кимна.

- Още нещо, полковник. Повечето от тези типове там са просто глупави бели момчета, които дори не могат да четат, и си е жив късмет, че успяват да намерят пътя, когато се прибират нощем. Но има неколцина, които не си играят на войници. Ако търсите момиченцето си, бъдете готови да се изправите срещу тях.

- Готов съм.

Шерифът леко се усмихна.

- Така и предполагам. И... благодаря ви за едно време.

Бен кимна. Хрумна му една мисъл.

- Шерифе, дали нямате някой хеликоптер, който да нае­мем?

- Всъщност едно момче от Нейпълс има. Дики, използ­ваме хеликоптера му за спасителни операции, когато някой турист се загуби в гората. Ще му се обадя. - Обърна се към телефона, но после спря. - Знаете ли какво, да се срещнем тук утре точно в шест и ще отидем заедно. Малко въздух ще ми се отрази добре.