Марк Хименес - Отвличането

- О, не, не исках да кажа това.

- Няма значение. Да вървим да разгледаме нашата пла­нина:

Тя му се усмихна и той напълно забрави за тампоните.

- Чакай да помисля - каза той, сложи ръце на кръста си и започна да се върти, като се опитваше да реши откъде да започнат обиколката на тяхната планина. Какво щеше да впечатли Пати най-много?

- Сетих се, първо ще ти покажа поточето. Това е най- любимото ми място на света. Хей, а виждала ли си следи от истинска мечка?

Той се обърна. Пати я нямаше.

Чао! Какъв глупак! Да не би наистина да си мисли, че ще се омъжа за него? Съпружеската спалня - това ли бе­ше голямата му изненада? Ще му се.

Грейси тичаше надолу по планината както тичаше по футболното игрище и държеше тампоните като щафетна пръчка. Набираше преднина по хлъзгавия път, въпреки че имаше кални участъци, които виждаше едва в последния момент. Въпреки това успяваше да се задържи на крака. Слънцето залязваше; между дърветата надолу по склона пътят ставаше все no-тьмен и трудно различим. Тя зърна част от шосето; наближаваше го. Видя някакъв автомобил да минава по него.

- Помощ!

Звукът от дишането й се смеси с друг шум - кола. Джу­ниър идваше. Трябваше да стигне до шосето.... Шумът на колата приближаваше... Тя затича по-бързо, макар да беше трудно по нанадолнището... Какво беше това на пътя?... Нещо като метална табела, като онези, които поставят, ко­гато ремонтират пътя... Шумът зад нея приближаваше... настигаше я... Тя рязко се обърна назад, кракът й се закачи в нещо и...

Грейси се препъна и тампоните се разлетяха. Строполи се на земята и се запремята, докато главата й не се удари в нещо. Всичко потъна в мрак.

Когато Грейс отвори очи, главата я болеше, беше й сту­дено и беше на ново място. Много тясно място. Кафез. Виждаше над главата си дървета. Едно лице се надвеси над нея. Джуниър.

Тогава тя осъзна какво прави с нея.

- Моля те, Джуниър, наистина съжалявам! Няма да бя­гам повече, обещавам! Не ми причинявай това, моля те!

Лицето на Джуниър беше сурово.

- Аз също съжалявам, Пати, защото ти провали голяма­та ми изненада. Сега ще трябва да ти дам урок. Една-две ве­чери тук и повече няма да бягаш. Майорът ме затваряше тук, когато трябваше да си проясня главата, и нищо не ми е станало.

- Да бе, нищо - само дето си пълен психар!

После стана тъмно.

След пет часа следобед центърът на Далас заприличваше на призрачен град, особено в петък вечер. Адвокатите и банкерите се бяха прибрали в предградията при семействата и децата си за почивните дни. Специален агент Джан Йоргенсон нямаше при кого да се прибере, за­това тичаше по пустите улици в центъра, което не беше особено препоръчителен маршрут за бягане. Но пък и по­вечето любители на джогинга не носеха полуавтоматичен пистолет „Глок“ на колана си. Е, всъщност в Тексас може пък и да носеха.

Тази седмица всеки ден беше пропускала джогинга в обедната почивка. Имаше нужда от раздвижване. Тичането проясняваше съзнанието и й помагаше да мисли.

Теорията за отмъщението накуцваше. Наистина полков­ник Брайс имаше татуировка с пепелянка. Мъжът от парка също. Вярно беше и че Брайс е служил в отряд „Пепелян­ка“ под командването на майор Уокър. Вярно бе и че той е свидетелствал срещу Уокър и останалите войници от отря­да. Но това бе станало преди близо четирийсет години. Ма­йорът беше мъртъв. Трябваше да приеме фактите: враждата между майор Чарлс Удроу Уокър и полковник Бен Брайс не беше обяснение за отвличането на Грейси Ан Брайс. Съ­ществуваха само някакви съвпадения.

След пет-шест километра тялото й отново се чувстваше добре. Беше тръгнала от сградата на Бюрото в западния край на града, свърна на изток по Мейн Стрийт, забавяйки темпото, за да разгледа витрините на гаснещата дневна светлина, и след това продължи към автострадата. Зави на север към Рос Авеню, а после на запад покрай сградата на филхармонията и музея, след това няколко пресечки на юг и на запад по Елм Стрийт покрай небостъргача с формата на ракета и някакъв друг небостъргач с дупка по средата. Запита се каква ли е идеята и продължи през площад „Дийли“, покрай библиотеката и затревената могилка, непроме­нена през последните четирийсет години - мястото, където беше убит един американски президент.

Тя рязко спря.

Обърна се и погледна към шестия етаж на библиотека­та. Ето от онзи прозорец Лий Харви Осуалд се е прицелил в движещата се мишена и е стрелял три пъти за шест се­кунди, улучвайки Кенеди с два куршума - в тила и в гла­вата. Застанала там, преценявайки необходимия брой из­стрели - три, не по-малко, - тя поклати глава. Нямаше на­чин. Федералните бяха избрали лесния път. Така и не бяха видели нищо встрани от очевидното...