Марк Хименес - Отвличането

И тогава мисълта я осени: тя беше допуснала същата грешка.

Джан се върна в сградата на ФБР за по-малко от пет ми­нути и прелетя покрай бюрото на охраната, кимвайки на нощния пазач. Усети погледа му върху дупето си, докато влизаше в асансьора за третия етаж. Забърза по коридора покрай притихналите кабинети; стъпките и ускореният й пулс бяха единствените звуци. Тя отвори вратата на своята стая, светна лампата, изтича до бюрото си, отвори досието на Уокър и бързо запрелиства страниците. Очите й пробяг- ваха по редовете, търсейки няколко имена... имената на фе­дералните прокурори по делото „Уокър“ преди десет годи­ни...

- Мили боже!

Беше открила имената: Раул Гарсия, Джеймс Кели, Ели­забет Остин.

Елизабет седеше в притъмнялата къща и пиеше твърд алкохол. Сега разбираше Бен Брайс.

От Кейт знаеше, че той пие, за да избяга от миналото. За да забрави и да може да заспи. Колко трябваше да изпие, за да избяга от миналото? За да заспи. За да не мисли за мина­лото, което я беше довело до настоящето. До този ден. До този живот. Живот без Грейс.

Преди десет години тя беше пристигнала в Далас, въо­ръжена само с внушителни препоръки от министъра на пра­восъдието и директора на ФБР, свидетелстващи за професи­оналните умения на Елизабет Остин, невероятната й реши­телност и забележителния й кураж предвид сполетялото я нещастие в личен план. Беше на трийсет години, току-що омъжена, бременна във втория месец и се опитваше да из­бяга от миналото си възможно най-бързо и най-далеч. Да­лас, щата Тексас, й се беше сторило достатъчно далеч.

Пет години преди това тя беше завършила правния фа­култет на Харвард и беше отказала да работи във фирмите на Уолстрийт. Искаше да бъде от добрите. Искаше да вкар­ва лошите в затвора. Да използва законите, за да може хо­рата да се чувстват в безопасност и нито едно десетгодиш­но момиче да не изстрада убийството на баща си.

Но тя не беше в безопасност.

Дъщеря й не беше в безопасност.

Никой не беше.

Злото не се подчиняваше на законите. Злото създаваше свои собствени закони.

- Нам йен! Нам йен!

Той крещи на виетнамски „Наведи се, наведи се!“, за да не им откъснат главите въртящите се перки. Скупчили са се на покрива на посолството, където е кацнал хеликоптерът, и почти са изпаднали в паника, защото чуват танковете на Се- верновиетнамската армия в покрайнините на града и из­стрелите от битката между комунистите и последните южновиетнамски сили на летище „Тан Сон Нхут“. Над главите им изсвистява ракета и се взривява на булевард „Тонг Нхат“ точно пред стените на посолството; паниката ескалира. Шест етажа по-долу хиляди граждани на Южен Виетнам са се събрали в двора на посолството, а още стотици се кате­рят по високите бетонни стени и се заплитат в бодливата тел, единни в отчаяните си опити да избягат от своята горя­ща страна и в наивната вяра, че американците ще ги спасят. Краят е близо и те го осъзнават. Не знаят обаче, че този хе­ликоптер ще е последният американски хеликоптер, който ще напусне Виетнам.

Сряда, 30 април 1975: падането на Сайгон.

От полунощ той стои на покрива на американското по­солство в центъра на Сайгон и помага на хиляди бежанци да се качват във военните хеликоптери, които ги евакуираха на корабите на Седми флот край брега на Южнокитайско мо­ре. Операция „Бърз вятър“ - последната му мисия във Ви­етнам. Вече е сутрин и времето изтича. Този хеликоптер от самолетоносача „Мидуей“ ще вземе последните американ­ски войници и американското знаме, което се ветрееше над посолството. „Никакви цивилни! Така ми е наредено!“ - бе­ше казал пилотът, но той му показа пагона и оръжието си. Затова сега отделението за войниците в хеликоптера е пъл­но с тълпа бежанци от комунизма, изоставили всичко, за­щото вещите не означават нищо без свобода. Двигателят е запален, деца плачат, жени вият, сирени пищят, а отвъд по­солството река от бежанци се излива от Сайтон - напускат с автобуси, камиони, мотори и колела; плячкосването вече е започнало. Друга ракета избухва още по-наблизо и пило­тът крещи на последния американски войник във Виетнам да си качва задника в хеликоптера.

Той обаче отстъпва мястото си на младо момиче, което е само, явно осиротяло във войната; ще застане на странич- ната ска на хеликоптера по време на полета до „Мидуей“. Повдига я и босите й крака увисват през отворената врата заедно с други два чифта крака и той си спомня как децата в Западен Тексас се возеха на камионите с провесени от ръба на каросерията крака. Той се обръща и изкрещява: „Край! Това е!“, на хората в началото на опашката - млада жена и малкото й момиченце, което, ако се съдеше по чер­тите на лицето, беше изоставено от американския си баща. Жената е от онези виетнамки, които американските войни­ци предпочитаха - стройна, с гладка кожа, нежни кафяви очи и плътни устни; на врата й виси сребърно кръстче. По­гледите им се срещат и тя вижда истината в очите му: аме­риканците няма да се върнат, за да спасят семейството й. Свободата им свършва днес. Двигателите на хеликоптера реват все по-силно, перките се въртят все по-бързо, маши­ната се напъва да издигне човешкия си товар и ето че жена­та целува бебето си и му го подава.