Марк Хименес - Отвличането

Той се поколебава, после взима детето. Със свободната си ръка откъсва нашивката с името си и значката със сребъ­рен орел на полковник от Американската армия и ги слага в малката ръка на жената, за да може да открие детето си, ако оцелее, или да умре с надеждата, че детето й ще живее свободно в Америка. Той стъпва на ската и протяга свободната си ръка, за да се хване за кабината; бебето се е свило в дру­гата му ръка, пръстчетата стискат униформата му, кафяви­те очи са широко отворени, главичката е притисната в гър­дите му.

Докато хеликоптерът се издига, очите му не се отмест­ват от жената; сълзи се стичат по лицето й, едно лице сред хилядите други, ръцете са протегнати към американците, към самия господ, молят за спасение, съзнавайки, че съдба­та им се решава от комунистите. Гледайки тези отчаяни хо­ра, които сега Америка и Бог изоставяха, очите му се за­мъгляват от сълзи. Бен Брайс беше дошъл в страната им, за да освободи потиснатите. Но се бе провалил. Затваря очи засрамен - от себе си, от страната си, от бога си.

- Полковник!

Бен рязко отваря очи. Пред него не беше виетнамката, а Мисти, хубавичката закръглена приятелка на Дики, облече­на в тясна тениска. Тя им се усмихва и им маха, докато хеликоптерът се отделя от земята. Шерифът беше спазил обе­щанието си. Бяха се срещнали точно в шест часа и подкара­ха на юг от града, където откриха Дики - с огледални слън­чеви очила и бейзболна шапка „Катърпилар“ с обърната ко­зирка - и Мисти, с тясна тениска, застанала до един стар хе­ликоптер. Свръхбогатият син на Бен беше наел Дики и хе­ликоптера му за сутринта.

- Навява спомени, нали, полковник? - опита се шерифът да надвика рева на двигателя. Бен кимна. - Само дето не се­дим в каските си, за да не ни гръмнат топките!

Шерифът подаде на Бен една карта.

- Номерирал съм лагерите!

Дики наведе носа на хеликоптера, за да набере скорост. Скоро летяха над величествения пейзаж на Северно Айдахо. Бен погледна Джон. Очевидно стомахът му не понасяше друсането на тази височина.

Джан Йоргенсон почувства, че й призлява.

Беше дошла в кабинета си в събота сутринта, за да про­учи всички замесени в процеса срещу Уокър преди десет го­дини - съдиите, прокурорите, агентите на ФБР - и беше разбрала, че повечето от тях са мъртви. Съдията от федерал­ния съд Бърнард Епстайн, 72-годишен, се беше удавил пре­ди три години, докато ловял риба в малко езеро край вила­та си в Северен Мичиган.

Първият заместник-министър на правосъдието Джеймс Кели, 57-годишен, главният обвинител по делото „Уокър“, бе убит през същата година при въоръжен грабеж, докато правел сутрешния си крос по улиците на Лос Анджелис.

Заместник-министърът на правосъдието Раул Гарсия, на четирийсет и осем, вторият обвинител, бе застрелян и убит преди две години при въоръжен грабеж на автомобила му в покрайнините на Денвър. Без свидетели. Без заподозрени.

Прокурор Уилям Голдбърг, четирийсетгодишен, се бе са­моубил преди четири години в Кливланд, Охайо. С изстрел в главата. Току-що бе започнал нова работа в адвокатска кантора. Съпругата му бе бременна с първото им дете.

Бившият заместник-директор на ФБР Тод Йънг, на шей­сет и една години, оглавяващ отдела за вътрешен терори­зъм, бе починал при злополука по време на ски преди пет го­дини. Опитен скиор, спускащ се по позната писта във Върмонт, Йънг се бе забил в дърво поради обилния снеговалеж. Бяха го открили два дни по-късно с разбит от удара череп.

Специален агент на ФБР Тиодор Елис, петдесет и пет го­дишен, загинал преди три години при ловджийски инцидент в Мейкън, щата Джорджия. Командвал полицейската хайка по залавянето на Уокър.

Агенти на ФБР, федерални прокурори и един съдия - об­що шест души бяха мъртви. Различни места, различни при­чини за смъртта, но нишката, която ги свързваше, бе майор Уокър. Който също беше мъртъв. Десет години след смърт­та му всички основни участници в процеса срещу него бяха мъртви, освен директора на ФБР Лорънс Маккой, сега пре­зидент Маккой, и помощник-прокурор Елизабет Остин, се­га Елизабет Брайс.

Елизабет чете, легнала с гръб към него. Ръката му се плъзва по рамото й и обгръща гърдата й върху нощницата. Първата й мисъл е: „Минаха ли вече две седмици?“

След това осъзнава, че наистина са минали две седмици, откакто за последно му позволи секс; той сигурно си запис­ва датата в своето „Блакбъри“. Сексът не я интересува, но Джон е добър баща на децата и освен това тя не иска той да потърси секс от някоя очилата служителка във фирмата, ко­ято можеше да му поиска нещо по-сериозно от едно забав­ление или да реши, че ако забременее извънбрачно от бъ­дещ милиардер, ще спечели повече, отколкото от акциите; или да го отчужди от децата.