Марк Хименес - Отвличането

Друга черна линия водеше до снимка на самия вход с го­ляма метална порта и името на мястото, написано с бели букви върху табела, която висеше между два стълба.

КЕМП ДЕЙВИД.

Всичко беше много странно, но тя си помисли, че в край­на сметка Джуниър не е чак толкова лош. Нашата планина, беше казал той.

Тя усети, че е застанал до нея. Когато се усмихнеше, из­глеждаше почти сладък, макар да имаше нужда от сериозна зъболекарска намеса. Той сложи ръка върху рамото й и тя не се дръпна.

Грейси посочи кожената връв на стената.

- Това да не са...

- Уши. Майорът ги е отрязал от умрели азиатци. Даде ми ги за Коледа, когато бях горе-долу на твоята възраст.

- А аз се надявах на нови футболни обувки. - Тя посочи стената. - Какви са тия работи?

Джуниър й показа червеното знаме със сърп и чук и ли­цето на мъж с проскубана козя брада.

- Комунистическо знаме, донесено от Северен Виетнам. Това е самият Хо Ши Мин. А това е каска от Северновиетнамската армия, а тези черни куртки, с тях са били облечени войниците от Виетконг. Това е ножът „Бауи“ на майора и пистолетът му - „Колт“, четирийсет и пети калибър.

- А за какво са тези снимки и картата на Кемп Дейвид? Името Маккой ми е познато.

- О, ще убием президента.

На петстотин километра на юг Джон удари волана така, че ръката го заболя,

- Как ще я спасим, Бен? Как изобщо ще я открием без помощта на ФБР?

- Укрили са се в планината - отвърна Бен.

- Откъде знаеш?

- Така би постъпил един добър войник.

- Войник ли?

- Джон, нямам представа защо ФБР преследва тези мъ­же, може да са расисти или нацисти, или просто луди, но знам защо са взели Грейси. Не бях сигурен, докато Тъкър не разпозна татуировката. - Той замълча. - Заради войната е.

- Заради войната ли?! - Джон едва не се разсмя. - Бен, трябва да забравиш тая война.

- Опитвал съм се. Тя обаче не ме пуска.

- И какво общо има Грейси с твоята война?

Известно време Бен остана втренчен в нищото. После заговори:

- През 68-а имаше масово клане в провинция Куанг Три в Южен Виетнам. Американски войници изклаха четирий- сет и двама цивилни граждани.

- И?

- И аз бях там.

- Нали не си...

- Не съм.

- А баща ми?

- Не. Но отрядът ни участваше. Отряд „Пепелянка“. Он­зи мъж в парка, с татуировката - той също беше там. Той изби онези хора.

- И ти го познаваш?

- Да, познавам го.

- Но защо не каза на ФБР?

- Защото знаех, че ако той е отвлякъл Грейси, ФБР не могат да го спрат. Никой не може да спре една зелена баре­та... освен друга зелена барета.

- Но ФБР приключиха случая.

- Това е добре, Джон.

- Защо?

- Защото хората, които са отвлекли Грейси, не ме очак­ват.

Джон се опита да осмисли казаното, но не беше сигурен дали да го приеме като план или като брътвеж на един пия­ница.

- Добре де, значи онзи мъж е избил голяма група цивил­ни във Виетнам преди много време. Какво общо има това с Грейси?

- Аз докладвах за това... за клането.

- И какво стана?

- Армията изправи онези войници пред военен съд по моите показания.

- И?

- И сега те си отмъщават.

Този път Джон се изсмя.

- Какво? Връщат се след четирийсет години, за да си отмъстят? Явно са доста злопаметни, Бен.

- А ти колко време не можа да забравиш тормоза на по­бойниците?

Няколко минути караха в мълчание, после Джон попи­та:

- Баща ми там ли умря?

- Да.

- Как?

- Джон, някои неща просто трябва да останат в минало­то.

- Но тези неща не са в миналото, нали? Не и щом това е причината дъщеря ми да бъде отвлечена. - Изчака Бен да му отговори, но той мълчеше. Погледна го. - Имам право да знам, Бен.

Докато нощта се спуска над Индокитай на 17 декември 1968 година, отряд за специални операции „Пепелянка“, състоящ се от дванайсет зелени барети, току-що завърши­ли успешно мисията си по внезапно тайно нападение в Ла­ос, се спуска по варовиковата стена, която представлява планината Ко Рок, пресича река Ксе Конг и влиза обратно в Южен Виетнам.. Намират се на пет километра на юг от де­милитаризираната зона в провинция Куанг Три.

Според докладите на разузнаването комунистическите сили навлизат в Южен Виетнам направо през широката 22 километра демилитаризирана зона. Отрядът за специални операции „Пепелянка“ има заповеди да спре врага на седем­найсетия паралел. Тази територия е крепост на виетнамски­те комунисти, където редовните сили на армията не се осме­ляват да стъпват. Естествено, отряд „Пепелянка“ не е ре­довна военна част и те напредват в нощта. Но както казват във Виетнам, нощта принадлежи на Чарли.