Марк Хименес - Отвличането

- Трябва да се обадя на Елизабет!

И той извади мобилния си телефон.

- Синко, остава само да ни спре някой полицай и да ви­ди какво имаме в багажника.

- Моля? - Джон погледна километража. - Мамка му!

Беше подкарал роувъра със сто и четирийсет километра в час. Веднага вдигна крак от педала на газта. Когато роу- . върът и собственият му пулс се успокоиха до седемдесет и пет, Джон погледна към Бен.

- Ти беше прав.

Бен само кимна и протегна ръка.

- Дай.

Джон му подаде телефона си.

- Домашният телефон е записан на бутона за бързо на­биране. Натисни...

Бен свали прозореца и изхвърли телефона. В огледалото за обратно виждане Джон видя как телефонът му заподска­ча по магистралата и се разби на парчета.

- Мамка му, Бен! Защо го направи?

- Защото отсега нататък не се обаждаме вкъщи, не се обаждаме на ФБР, не се обаждаме на никого.

- Но защо? Трябва да им кажем, че е жива!

- Те вече знаят.

- Откъде? Нали току-що говорихме с Тъкър.

Джон, не ми беше нужен Тъкър да ми каже, че е жива. Знаех го. Но той ми каза нещо, което не знаех. ФБР излъга­ха, че са идвали при Тъкър.

- Което означава?

- Те знаят, че тя е там.

- Но защо им е на ФБР да крият, че Грейси е жива и е в Айдахо?

- Защото не искат да ходим там и да им се пречкаме. Затова са прекъснали телефона на Тъкър. Преследват мъжете, които са отвлекли Грейси, но по друга причина. И са готови да я пожертват, за да ги хванат.

- Да я пожертват? Искаш да кажеш... Господи... Какво толкова могат да правят ония, че ФБР да са готови да по­жертват Грейси, за да ги хванат?

На близо шестстотин километра в северна посока Джу­ниър каза:

- Чакай да изчистя тая бъркотия и ще ти покажа голяма­та изненада. След това ще те разведа из моята планина, пре­ди да отида в града да ти взема онези, ъъъ, женските рабо­ти. - Той се усмихна широко. - Искам да кажа - нашата планина.

Грейси се усмихна леко и закрачи из стаята.

Странно. Беше я отвлякъл, но се държеше с нея много приятелски. Удобна спалня, топла вана, нови дрехи, вкусна закуска - е, освен онова с Бамби.

Тя посочи вратата, откъдето преди малко излезе Джуниър.

- Какво има там?

Той се усмихна.

- Голямата ти изненада.

Ооо, помисли си Грейси. Младоженската спалня. Тя про­дължи да разглежда. На късата стена до кухнята имаше снимки на жена, всъщност момиче, с по-възрастен мъж, който приличаше на Джуниър, и малко момче, което всъщ­ност беше самият Джуниър.

- Майка ми - каза Джуниър.

- Била е красива.

- Да. Умря внезапно, когато бях малък. Погребана е от­зад.

- Погребал си майка си в задния двор?

- Не... майорът го направи.

Тя зави и тръгна покрай дългата стена, на която бяха за­качени още снимки. Имаше една на мъж, който приличаше на Джуниър, с медали върху униформата и зелена барета на главата, като Бен на снимката върху бюрото й. Върху плочката с името му пишеше УОКЪР, Имаше и снимки на вой­ници насред джунгла и в някакъв град с красиви жени, кои­то приличаха на мисис Уанг, учителката й по математика; те се усмихваха, но очите им бяха тъжни.

А и Джуниър беше много внимателен за момче. Дори беше почукал на вратата, преди да влезе при нея. Това не й се беше случвало вкъщи. Майка й направо влиташе кога­то си поиска.

На стената имаше също големи ножове, красива сабя и кожена връв, на която висяха нещо като сбръчкани... уши? Отвратително! Тя отмести поглед от ушите и погледна картата на Америка до тях. Различни места бяха оградени в черно и под тях имаше имена и дати: Кели, Евстайн, Голдбърг, Гарсия, Йънг, Елис, Маккой.

Джуниър се кълнеше, че не я е докосвал, нито поглеж­дал, и беше казал, че ще убие всеки, който се опита. Кое­то беше странно за един похитител. Ами щом не я е от­влякъл за това и не е за пари, тогава за какво?

До картата на Америка имаше снимка от въздуха като онази на техния квартал, която баща й беше показал. Над­писът гласеше „Планински парк „Катоктин“ и на снимката беше отбелязано всичко: входът, голяма хижа, наречена „Аспен“, по-малки бунгала, конюшни, басейн, стрелбище, боулинг зала, гимнастически салон и сауна, езерце във фор­мата на подкова, параклис, площадка за кацане на хеликоп­тери, пътечки, охранителни пунктове. Мястото изглеждаше страхотно за къмпинг. Можеха да прекарат там онази отло­жена почивка на семейство Брайс. От всеки охранителен пункт излизаха черни линии, сочещи към по-малки снимки, закачени на стената, на които се виждаха малки постройки и войници с пушки и кучета на вериги. Уха, тук явно много държат всички да си плащат таксата за къмпинга!