Марк Хименес - Отвличането

- Мисис Брайс, толкова съжалявам за Грейси. Но съ­пругът ми не я е отвлякъл. Гари никога не би направил тако­ва нещо.

И тя се обърна да си върви, но гласът на Елизабет я спря:

- Вашето бебе...

Жената се обърна.

- Докторите казват, че ще се оправи.

Тя се запъти към чакащата я кола, качи се и замина. Ули­цата беше празна и притихнала; розови панделки, завърза­ни за пощенските кутии, пърхаха на вятъра, няколко пръс­нати листовки с образа на Грейси се гонеха по земята като деца, които си играят. Телевизионните бусове, полицейски­те коли, камерите, репортерите и зяпачите се бяха върнали към обичайния си живот, все едно светът не беше безвъз­вратно променен преди седем дни; бащите и майките с про­фесия се бяха отправили към офисите си; домакините се бя­ха завърнали към часовете по фитнес и магазините; децата бяха в училищата, журналистите - при новите сензации, а снимачните екипи - в Ню Йорк. Циркът си беше отишъл.

Елизабет се обърна и затвори вратата на живота си.

Джон гледаше как Бен вдига капака на отвора, изрязан в пода на работилницата, коленичи и осветява с фенера тъм­ното скривалище.

- Мразя плъхове - каза той.

След като се увери, че е чисто, той скочи в дупката. По­даде на Джон три дълги метални кутии и се покатери обрат- но горе.

Отключи едната и вдигна капака. Вътре, между прегра­дите, имаше черна пушка, кутии с муниции, черна тръба - заглушител, досети се Джон, - кожен ремък, два пълнителя и месингова гривна.

Бен сложи гривната на лявата си китка, след това изва­ди пушката и постави заглушителя. Пъхна пълнителя в от­вора от долната страна на пушката и закопча ремъка в два­та края. Изправи се и излезе. Джон го последва.

Бен коленичи на поляната, вдигна пушката на рамо, стисна приклада с лявата си ръка, изпъна десния си лакът встрани и се прицели с дясното око. Звукът от изстрела бе­ше приглушен. Бен изсумтя, прицели се и отново стреля.

- По какво стреляш?

- По ония кактуси, на петстотин метра.

Джон наклони очилата си под ъгъл и се взря в далечи­ната, но не видя нищо.

- Аз дори не ги виждам.

- В една от кутиите има бинокъл.

Джон се върна в работилницата и повдигна металните капаци. В едната кутия имаше нож с думата „пепелянка“, изписана върху проблясващото острие, две верижки с плоч­ки, една с името Бен Брайс, а другата с Роджьр Долтъщ малка картечница с ремък и бинокъл. Джон взе верижката с плочката на баща си и я окачи на врата си. След това грабна бинокъла и изтича навън.

- Право напред, при скалите - каза Бен.

Джон погледна през бинокъла, нагласи фокуса и забеля­за скупчените скали.

- Виждам скалите.

- Зад тях има един кактус.

- С жълто цветче ли?

- Да.

Застанал зад Бен, Джон изчисли теоретичната вероят­ност това цветче да бъде улучено от петстотин метра раз­стояние - трябва да беше едно на милион, въпреки че няма­ше вятър, но като имаше предвид, че Бен е на шейсет годи­ни и —мисълта се шмугна в съзнанието на Джон... - на всич­ко отгоре пияница, вероятността надали беше по-голяма. Пушката произведе изстрел и жълтото цвете отхвръкна ця­ло и невредимо.

- Господи, Бен, това е изумително! Сигурно си бил стра­хотен стрелец!

Бен отиде до една голяма скала и седна на нея. Извест­но време остана загледан в калта. Най-накрая заговори:

- Офицерите от Северновиетнамската армия не носеха пагони. Не можехме да различим редник от генерал, така че стояхме пред лагера им, на около хиляда метра от тях, и ги наблюдаваме през бинокъла, докато не разпознаехме офи­цера с най-висок ранг, понякога само по това, че имаше по­вече цигари в джоба. Изчаквахме да седне, да започне да се храни и го вземахме на мушка. И тогава влизахме в ролята на Господ Бог. Отсъждахме този човек никога да не види жена си и децата си, дори да не доживее следващия ден и са­мо защото се беше родил в Ханой, а не в Хюстън, му заби­вахме куршум в главата. Наблюдавахме последните му ми­гове, последната му усмивка, последното дръпване от цига­рата... и натискахме спусъка. И животът му приключваше.

Той погледна Джон.

- Не съм убивал в името на Бог или родина, или заради онези медали, нито за да победя комунизма. Е, отначало може би, но накрая, когато разбрах, че войната е загубена, убивах, за да може по-малко американски момчета да се връщат у дома в чувал. Като баща ти. Затова останах там, Джон. Затова не бях до теб.

Джон погледна към Ню Мексико и почувства, че очите му се насълзяват.

- А аз трябваше да съм до Грейси. Трябваше да затворя телефона и да отида до павилиона с нея. Трябваше да я защи­тя. - Той бавно поклати глава. - Бен, аз просто им я дадох.