Марк Хименес - Отвличането

Джон Брайс не познаваше собствения си баща.

- Това е за една филмова звезда от Санта Фе - рече Бен от вратата. - Ще отида до града да купя някои неща - доба­ви той. - Вътре има храна, ако си гладен. Ще натоварим джипа и тръгваме веднага след като се върна. Той протегна ръка. - След като заряза моята бричка, ще трябва да ми за­емеш роувъра.

Джон му подхвърли ключовете.

- Твой е.

Когато ленд роувърът изчезна зад хълма, Джон влезе в хижата. Умираше от глад; сутринта беше изял само обичай­ната си закуска от натрошени бисквити „Орео“ с мляко и после бе пил черно кафе.

Отиде до кухненския кът в единия край на дневната и усети лек дъх на уиски. Пет празни бутилки стояха в мивка­та с обърнати надолу гърла. Даде си сметка, че е тръгнал да гони вятъра с един пияница, но вече не можеше да изтича вкъщи при Елизабет. Той изнесе бутилките и ги хвърли в ко­фата за боклук.

Когато се върна, потърси из шкафовете някаква нормална храна, но откри само диетични десертчета с мюсли, органична овесена каша, органични макаронени изделия, органично фъстъчено масло, витамини и хранителни добавки. Пияница, който се грижи за здравето си? Отвори хладил­ника: сок от грейпфрут, сок от портокал, кисело мляко, пло­дове, сирене, плик с мексикански боб. Нищо, което да става за ядене. Но, така или иначе, когато затвори вратата на хла­дилника и видя снимките на Грейси, прикрепени с магнит, веднага изгуби апетит.

Разходи се из стаята и откри купчина изрезки от вестни­ци и списания за „БрайсУер.ком“ и гениалния й основател. На масичката до един кожен фотьойл пред камината леже­ше списание „Форчън“ с портрет на Джон на корицата, от­ворено на страницата със снимка на семейство Брайс, на която Грейси се усмихваше мило. Бен не беше преставал да се интересува от живота на сина си. Джон обаче никога не беше отговарял на телефонните му обаждания и не беше идвал да го види, убеден, че на тази възраст вече няма нуж­да от баща.

Грешеше.

Хижата имаше две спални, всяка с малка баня. Едната беше на Грейси: в гардероба висяха нейни дрехи, из стаята бяха пръснати нейни вещи, на леглото имаше индианска украса за глава с пера, а в ъгъла стоеше пъстър тотем. Вър­ху таблата на леглото със спретнат почерк беше гравирано името й.

Другата спалня беше спартанска, само с легло, дървен скрин с чекмеджета в единия ъгъл и нощно шкафче. Легло­то беше с опънато одеяло, подпъхнато под матрака. Вой­нишко легло - точно като това, на което беше спал Джон до деня, в който тръгна за Масачусетския технологичен ин­ститут.

В малкия гардероб висяха дънки, джинси и памучни ри­зи, зимно палто и опакованата в найлонов плик парадна униформа на полковника от армията на Съединените щати. На пода имаше маратонки и ботуши. На рафта - няколко шапки, каскети и зелена барета, също увита в найлон.

На нощното шкафче имаше стар телефон с шайба, стен­на нощна лампа, малка рамка със снимка на майка му и куп­чина писма от Грейси. Стар телефон, обикновена поща, ни­какъв компютър - баща му всячески се опитваше да живее в миналото. Джон взе най-горния плик. Грейси беше изри­сувала засмени личица във всеки ъгъл и пред погледа му изплува щастливата й усмивка. Възможно ли беше да е още жива?

Значи всички вкъщи я мислеха за мъртва.

Грейси се зачуди дали ще има прощална литургия за нея като за онова момченце от квартала, което беше умряло от някаква болест, с която се беше родило. Олтарът щеше да е украсен с прекрасни цветя, отец Ранди щеше да е облечен с официалните си одежди, хорът щеше да пее „Чудна благо­дат“. Майка й щеше да изглежда невероятно красива с чер­на рокля, а баща й... Той изобщо имаше ли черен костюм?

Представяйки си ги двамата на собственото си погребе­ние, красавицата и компютърния гений, Грейси се зачуди как изобщо се бяха оженили... и дали се обичаха. Баща й обичаше майка й, това беше ясно. Беше като кутре, което непрекъснато й ближе обувките. Но дали тя го обичаше? Грейси не беше сигурна. Веднъж беше попитала баба си, но тя й отвърна: „Разбира се, че го обича, просто понякога въз­растните имат разногласия, които ги разделят.“ Тя попита какви разногласия имат те с Бен, но баба й се разплака и Грейси никога повече не я попита.

Отново си представи погребението си. Всички щяха да се подредят в църквата - старите жени щяха да плачат, де­цата щяха да се закачат, а родителите им щяха да им се ка­рат; литургията щеше да започне и отец Ранди и момичета­та от хора щяха да тръгнат по пътеката между редовете към празния бял ковчег - да, тя искаше да има бял ковчег, - кой­то стоеше точно пред олтара с нейна снимка отгоре, на ко­ято тя е с футболния си екип, защото всички искат да я за­помнят така.