Марк Хименес - Отвличането

Джако изсумтя:

- Предпочитам да изчакам той да дойде при мен.

- Страх те е, а? Май е по-добре да ме пуснете още сега, преди да ви е хванал.

- Я млъквай, малка карачке!

Грейси не беше сигурна какво точно означава думата, но знаеше, че не е комплимент. Преди да успее да се защити, Джуниър се намеси:

- Не я наричай карачка! Тя не е уличница!

- Тя започна! - злобно изсъска Джуниър. - Кажи й да млъкне! Нали искаше жена в живота си - ето какво получи! Една голяма уста, дето не ще да се затвори!

Грейси извади обяда си от пликчето и започна да си пее:

- Майки, не позволявайте дечицата ви да се превърнат в кретенчета...

- Видя ли? - възкликна Джако, сочейки я с един пържен картоф.

Грейси извади млякото от плика и видя на кутията сним­ката си под надпис ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ.

Гумите за офроуд прилепваха към осеяната с кал и камъ­ни просека и мощният двигател изтегляше ленд роувъра по стръмния склон; меките кожени седалки убиваха друсането, макар и значително по-малко, отколкото се очакваше, зара­ди независимото електронно пневматично окачване. На офроуд никоя кола не може да се сравнява с джиповете рейндж роувър.

У дома Джон имаше червен спортен рейндж роувър 4x4, страхотна кола, макар никога да не бе му хрумвала мисъл­та да изкара едно бижу за 75 000 долара извън асфалтира­ния път. Затова на върха на хълма Джон въздъхна облекче­но и когато удари спирачки пред малката хижа, отпусна смъртоносната си хватка върху кормилото, от която кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Беше почти обяд на седмия ден от изчезването на Грейси.

Някакво куче се хвърли върху Бен още преди да успее да излезе от джипа. Бен се наведе и го потупа, а то започна да ближе лицето му.

- Как си, Бъди? - Ако кучетата могат да плачат, то Бъ­ди плачеше. Бен се изправи и влезе в хижата. Тогава кучето се хвърли върху Джон и заточи лиги по дънките и маратон­ките му.

- Махни се от мен, пес такъв!

Джон не се разбираше особено добре с кучета; като ма­лък известно време имаше свое куче, но то беше проклето и непрестанно го хапеше. Най-накрая Бъди го остави на мира - беше забелязал нещо като плъх и се втурна след не­го в храстите. Джон избърса с длан дънките си и отиде при Бен в хижата; тя беше по-малка от четириместния им гараж на Магнолия Лейн, но въпреки това създаваше приятно впе­чатление за спретната дървена къщичка.

От двете страни на стълбите към верандата имаше гра­динка; тънки клонки стърчаха от лехите в черната почва. Подът на верандата беше покрит с дъски. Покрай парапета бяха подредени кактуси в шарени саксии, камъни със стран­ни форми и издялкани от боядисано дърво фигури на койоти и коне. Джон тръгна по верандата и обиколи хижата, раз­глеждайки кафявата местност, простираща се до далечните планини, чиито бели върхове рязко контрастираха с тъмно­синьото небе. Докъдето стигаше погледът му, не се забеляз­ваше друго човешко същество или къща. Това не беше квар­тал с ограничен достъп, специално построен, за да не до­пуска натрапници. Не беше и място за социални контакти. Беше място, където човек отива, за да остави целия свят зад гърба си.

В западната част на верандата имаше два дървени люле­ещи стола; единият беше по-малък и на облегалката му бе­ше Одялано името ГРЕЙСИ. Джон седна в стола и си пред­стави как Грейси и Бен седят тук и си приказват и се зачуди какво ли му е разказвала за баща си. Въздъхна. Щеше му се да беше идвал тук, както тя толкова пъти го беше молила, да беше сядал в люлеещ стол с надпис ДЖОН на облегал­ката и да си беше приказвал с баща си. Но той беше толко­ва сърдит на миналото си - баща, който не беше наблизо, за да го защити от побойниците - и толкова съсредоточен в бъдещето си - акциите, които щяха да донесат на Джон Р. Брайс идеален живот, - че така и не беше намерил достатъчно време, за да прости и забрави.

Надяваше се Грейси да е простила на баща си.

Зад хижата имаше зеленчукова градинка и по-малка по­стройка, до която се стигаше по настлана с камъни пътечка. Вратата изскърца, когато Джон влезе в работилницата на Бен. По пода и стените имаше недовършени мебели. Един люлеещ стол привлече вниманието на Джон. Той прокара ръце по елегантните дървени подлакътници и извития гръб. Седна в стола и облегна глава назад. Джон си беше пред­ставял, че изпод ръката на баща му излизат груби дърво­делски изделия, а не произведения на изкуството. Както си беше представял, че един пияница живее като отрепка - в мръсотия и безпорядък. Но хижата, градините и тази работилница бяха безупречно поддържани, все едно Бен беше наел Силвия Миланевич да се грижи за дома му.