Марк Хименес - Отвличането

- Кои са тези хора? - попита той.

Бен не отговори веднага. Прокара ръце по лицето си и през косата. После каза:

- Майка ти и баща ти.

- Според татко животът е пълен със случайности - рече Грейси.

- Какво? - попита Джако, без да се обръща.

- Случайности. Разбираш ли, нещата се случват без опре­делена причина. Той казва, че животът няма логика и не трябва да има. Мама казва, че животът е гаден, но тя има някакви проблеми.

- За какво говориш, по дяволите? - Думите и цигарени­ят дим излизаха едновременно от устата му.

Тя въздъхна.

- Говоря за това, че вие двамата ме отвлякохте, без до­ри да знаете, че Бен ми е дядо, а много отдавна, по време на войната ти си направил нещо лошо, Бен те е издал и ти си загазил.

- Откъде знаеш, че сме направили нещо лошо?

- Защото знам, че Бен не е направил нищо лошо. А сега Бен идва да ме вземе и ще разбере, че ме е отвлякъл същи­ят човек, когото той е издал. Тъй де, каква е вероятността това да се случи? Виж, баща ми е математически гений и би казал, че това, което обикновените хора наричат съвпадение или късмет, е случайност. Аз обаче не мисля така. Мисля, че всичко е писано.

- Съдба ли?

- План Божи. Моята баба, тя ходи на литургия почти всеки ден, винаги ми казва: „Бог има план за теб, Грейси Ан Брайс. Бог има план за всички.“ Тя казва, че няма съвпаде­ния или късмет и всичко, което се случва в живота ни, е трябвало да се случи, защото е част от Божия план. Ето за­що това, че ме отвлякохте, и това, че Бен идва да ме спаси, не е съвпадение, а част от Божия план.

Джако издиша дим от двете си ноздри.

- Виж какво, милинка, не знам какъв е тоя Божи план, но моят план е да изкормя дядо ти.

- Роджър Долтън беше братът, който никога не съм имал - каза Бен. - Изкарахме Уест Пойнт заедно, после оти­дохме заедно във Виетнам. Инструкторите в Академията ни казваха, че Виетнам ще бъде велико приключение. Не беше.

Джон не откъсваше поглед от снимката. Баща му из­глеждаше толкова мъжествен. Следователно и той имаше нещо мъжествено в гените си.

- Ти се роди една седмица преди да заминем. По време на полета ни до Сайгон Роджър ми каза: „Ако нещо се слу­чи с мен, ти ще бъдеш баща на сина ми.“ Убиха го две сед­мици по-късно.

- Как умря?

- Войнишка смърт.

Гласът на Бен прозвуча глухо. Джон искаше да научи по­вече, но реши, че моментът не е подходящ.

- Какво се случи с майка ми?

- Мери, тя беше умна като теб. Но когато Роджър умря, умът й просто не можа да го понесе. Беше прекалено крех­ка да се приспособи в този свят.

- Като мен.

- Почина, когато ти беше на шест месеца. Ние те осино­вихме.

- Джон Роджър Брайс - кимна Джон. - Къде са погреба­ни?

- В Айова. Бяха родом оттам.

- Когато всичко това приключи, ще отида до Айова. Името му вписано ли е на Стената във Вашингтон?

- Предполагам. Така и не успях да отида.

- Първо ще отида до Айова и после до Стената. Може би ще дойдеш с мен.

- Може би.

Джон отново погледна снимката.

- Винаги съм си мислел, че Грейси е наследила очите и косата си от теб.

Щеше ли да търси дъщеря си във всяко русо синеоко мо­миче по улиците, магазините, ресторантите? Щеше ли да се чуди как се променя тя с всяка изминала година, като онези компютърно симулирани снимки на деца, изгубени преди пет, десет, петнайсет години, които беше видяла в сайта за безследно изчезнали? Винаги ли щеше да се надява, че дъ­щеря й е все още жива? Щеше ли да се превърне в една от онези тъжни майки на отвлечени деца, които беше виждала по телевизията, да съхрани стаята на Грейси точно каквато е сега, надявайки се, че някой ден тя ще се върне?

Чу звънеца.

Тя седеше по халат в стаята на Грейси и се опитваше да си представи живота без дъщеря си.

Звънецът отново иззвъня.

Сърцето й подскочи и изведнъж заби ускорено. Изправи се. Знаеше кой е.

Това е тя! Грейси! Върнала се е!

Елизабет изскочи от спалнята и затича по коридора и на­долу по стълбите, през фоайето и до входната врата. Отво­ри я широко, готова да прегърне дъщеря си, да я притиска и да плаче с нея, и никога да не я пусне.

Но ти не си Грейси.

На верандата стоеше млада жена в черна рокля; измъче­ното й лице изглеждаше смътно познато. Жената на Гари Дженингс.

Елизабет се подпря на касата на вратата. Беше толкова еигурна, че е Грейси. Сега за първи път след отвличането тя си помисли, че може би полудява, носи се по бавно течаща река право към водовъртежите, където ще се удари в скали­те, а след това ще бъде изхвърлена през ръба на стръмен водопад, всмукана дълбоко в тъмнината, без да може да из­плува. Примамлива мисъл.