Марк Хименес - Отвличането

- По дяволите! - Той вдигна телефона до ухото си. - Слушай, Лу, докато другите деца играеха бейзбол, аз седях пред компютъра, криех се от момчетата, които ме тормозеха, и мечтаех да забогатея като великия Бил. С трийсет до­лара на акция ще стана милиардер, а това е билет за щасти­ето. Един милиард могат да ми купят всичко, което някога съм искал... може би дори любов.

На стотина метра от него, настанила се удобно в среб­рист лексус седан, който обикаляше препълнения паркинг в търсене на място, Елизабет Брайс разсичаше с пръст охладения от климатика въздух.

„Истината и справедливостта изискват оправдателна присъда за обвиняемия, който е добър и скромен човек и, най-важното, не е виновен за източването на пари от банка­та си, а само за това, че се е влюбил в една евтина кучка. Погледнете я само! С изкуствен бюст! Тя е просто една алчна тъпачка, готова да провали репутацията му, семейство­то и банката му заради парите. Обвинете нея!“

Елизабет замълча и се усмихна на спомена. Виновен бе и още как. Но тъпите съдебни заседатели й повярваха.

Тя забеляза едно четиричленно семейство, запътило се към колата си на третата редица отпред. Подкара след тях, пусна мигача, за да предупреди всички конкуренти, че това парче асфалт ще бъде нейно, и зачака родителите да нато­варят хлапетата и футболната екипировка.

Чака доста дълго.

- Ей богу, влезте в тъпата кола!

Отнякъде се появи друго семейство, което се заприказва с първото. Това вече беше прекалено. Нямаше нито търпе­нието да ги изчака да се наприказват, нито желанието да из­мине на високи токчета разстоянието от най-отдалечения край на паркинга до игрището. Тя зави с лексуса към пред­ната редица и вкара колата в едно място за инвалиди, изга­си двигателя, извади от жабката синя инвалидна карта за паркиране и я закачи на огледалото за обратно виждане.

Елизабет Брайс нямаше физически увреждания. А и беше много хубава. Гримът и лъскавата й черна коса бяха перфект­ни въпреки дългия ден в съда, а стройната фигура и краси­вите крака се подчертаваха от стилния й костюм с къса по­ла. Винаги носеше къси поли, когато пледираше в съда.

Елизабет Брайс беше първа по успех от випуска си в Харвард, но беше разбрала по трудния начин, че адвокатки­те не печелят процесите само с интелект и труд. В съда на же­ните им трябваше нещо повече, нещо, което да изравни точ­ките им с мъжете, особено когато ставаше въпрос за адвокат­ка от Ню Йорк, която се опитваше да спечели в тексаски съд. Старата шега, че най-добрите футболисти, политици и съ­дии на света са от Тексас, май беше истина. Следователно съдебните дела представляваха по-скоро финансови прего­вори, които старите местни момчета неизбежно печелеха.

Процесите със съдебни заседатели обаче бяха отврати­телни. Просто нямаше начин да се предвиди какво може да реши жури от дванайсет отегчени и предубедени граждани, които получават нищожно заплащане. Затова повечето адво­кати мразеха тези процеси, но адвокат Елизабет А. Брайс ги обожаваше. Защото тя имаше предимство, с което нито един плешив и дебел местен адвокат не можеше да се похвали - късите поли. Обвиняемият Шей беше четирийсет и шест го­дишен, женен, с две деца, уважаван банкер от стара банкер­ска фамилия от Далас. Той беше подведен под отговорност от федералния съд по петдесет пункта за банкови и данъчни измами, за да поддържа охолния живот на двайсет и четири годишната си секретарка, негова любовница, и беше източ­вал пари чрез сметка на Кайманите, за да избегне данъците.

- Малката ми излизаше достатъчно скъпо и без данъци­те - беше обяснил Шей на Елизабет по време на един от конфиденциалните разговори между клиент и адвокат. Правителството имаше записани разговори, снимки, извлече­ния от офшорни банкови сметки и като капак на всичко - са­мата любовница като главен свидетел срещу обещанието за имунитет. Присъдата му беше в кърпа вързана или поне та­ка си мислеха прокурорите от Вашингтон.

Те обаче не познаваха Далас. Не си вади оная работа, къ­дето си вадиш хляба, беше пренебрегвана максима в голе­мия Далас. Точно обратното, това не се смяташе за престъпление, а за достойнство, което се възхвалява и имити­ра, а не се наказва. Ако властите преследваха всеки бизнес­мен в Далас, който използваше средства на компанията си или общински, или държавни пари, за да плаща за жени, нямаше да останат достатъчно членове в търговската камара да направят каре за карти.

Затова тя внимателно подбра заседателите - бели мъже на средна възраст, които вероятно поне веднъж са имали любовница, надяваха се един ден да имат такава или пък би­ха прекарали половината процес в блянове самата тя да им стане любовница. Когато на свидетелската скамейка се из­правиха банковият ревизор и данъчният инспектор, тя се постара да ги представи като некомпетентни старчоци и из­вика експерти, които (срещу определени суми) направиха на пух и прах всички представени доказателства. След това се държа наистина жестоко с основния свидетел на обвине­нието при кръстосания разпит (бедното момиче плака тол­кова усърдно, че обилният туш се разтече по лицето й и се спусна в хирургически създадения улей между гьрдите й). И накрая подкъси полите си с петнайсет сантиметра.