Марк Хименес - Отвличането

Бен Брайс се събуди с вик и рязко се изправи в леглото. Сърцето му биеше оглушително, ушите му бучаха. Звъне­ше телефонът. Той се пресегна за слушалката, събори празната бутилка от уиски, но успя да долепи мембраната до ухото си.

- Какво се е случило с Грейси?

Беше призори, когато Бен паркира стария джип, грабна брезентовата си чанта и забързано влезе в сградата на лети­ще „Албъкърки“. Главата му пулсираше при всяка стъпка. В този ранен съботен час залата вече гъмжеше от прибиращи се у дома скиори. Мерна един монитор с разписанието. Първият полет за Далас беше точно в шест.

- Разбирам, че става въпрос за спешен случай, сър - ка­за наземната стюардеса, - но всички места са заети и освен това имаме още двайсет души в листа на чакащите. Всички днешни полети до Далас са пълни. - Погледна към компю­търа си. - Мога да ви кача най-рано в понеделник.

Тя му се усмихна съчувствено и сви рамене, след което протегна ръка към следващия на опашката. Бен вдигна чан­тата си, отдръпна се от гишето и огледа пътниците - съне­ни студентчета, връщащи се у дома за пролетната ваканция. Едва ли някой би отстъпил билета си на непознат.

Той обаче трябваше да се добере до Далас.

Забеляза трима униформени мъже да крачат по главния коридор към изхода. Мъжът по средата изглеждаше на него­ва възраст и носеше капитански нашивки.

Бен пристъпи напред и ги пресрещна.

Карън, деветнайсетгодишната наземна стюардеса, по­клати глава, когато мъжът спря капитан Портър. Вече шест месеца работеше на този терминал и историята винаги бе­ше една и съща: „Спешен случай! Неотложен проблем!“ Искаше й се да каже, че и нейният личен живот е в криза, но правилата на компанията не допускаха да се държи грубо с клиентите. Затова тя само се усмихваше и свиваше рамене. Този мъж обаче изглеждаше искрен и като че ли не би излъ­гал, за да си намери място в претъпкан самолет. Имаше приятни очи. За всеки случай тя вдигна слушалката, готова да набере номера на охраната.

Карън подаде бордната карта на следващия на опашката и погледна към мъжа, който умоляваше капитан Портър. Подобно на всичките си колежки, тя харесваше капитан Портър. Авиокомпанията, за която работеше, наемаше са­мо военни пилоти и по-младичките се смятаха за такива мъжкари, че непрестанно се пъчеха и очакваха всички стю­ардеси да си вдигат полите по команда. По-възрастните, ка­то капитан Портър, бяха различни. Те уважаваха момичета­та вероятно защото имаха дъщери на тяхната възраст и ни­кога не се хвалеха с подвизите си в армията. За младите пи­лоти капитан Портър беше нещо като бог; разправяше се, че бил истински ас в някаква война, която тя едва си спом­няше от часовете по история в гимназията, и че бил воен­нопленник почти три години. Карън потръпна само при ми­сълта: без Ем Ти Ви цели три години!

В момента мъжът сочеше телевизора, включен на Си Ен Ен. Карън се наведе над гишето, за да погледне монитора. На екрана се виждаше лицето на русокосо момиче, под което течеше надпис ОТВЛЕЧЕНО ДЕТЕ и ВЕРОЯТНА ПРИЧИ­НА: ОТКУП. Детето беше сладко. Карън отново погледна капитан Портър, очаквайки той да отпрати мъжа със съчувствено изражение и дежурното свиване на рамене, съпрово­дено с обяснение, че не е по силите му да направи нещо, за­щото е само обикновен служител. Карън обаче зяпна от изумление и напълно забрави за останалите пътници на опашката, когато капитан Портър пусна своето куфарче и прегърна човека, сякаш беше отдавна изгубеният му брат, след което взе чантата му и я занесе при Карън.

- Карън, чекирай багажа на полковника - кротко нареди той. - И смести другаде някой от първа класа.

Карън можеше да се закълне, че в очите на капитан Пор­тър проблясваха сълзи.

Въпреки възраженията на майка си Грейси идваше да го посещава през няколко месеца, а през последните пет годи­ни прекарваше по един месец от лятната си ваканция при него. Ако не бяха гостуванията й, сутринта, в която Бен ня­маше да отговори на Бъди, вече можеше да е настъпила. Той имаше нужда от нея и знаеше точно защо, тя също се нуждаеше от него, макар да не съзнаваше причините. Бен чувстваше, че Господ ги е свързал по начин, който той нито разбираше, нито се опитваше да разбере.

Бен вече седеше на задната седалка на жълто такси, ко­ето караше с повече от сто километра в час по северната магистрала на Далас. Зад волана седеше арабин с тюрбан, през прозорците се чуваше градският шум, а слепоочията му пулсираха болезнено. Бетонният свят отвън препускаше покрай него; стомахът му се преобръщаше при мисълта, че може никога повече да не види Грейси. Имаше чувството, че ще повърне фъстъците и кафето, които погълна в само­лета, ако продължи да гледа четирите каубойски кукли на таблото, които поклащаха огромните си глави. Облегна гла­ва назад и затвори очи, а мислите му се върнаха към по­следното гостуване на Грейси. Бяха седнали в люлеещите столове на верандата и наблюдаваха залеза, когато след из­вестно мълчание тя изтърси: