Марк Хименес - Отвличането

И светът чакаше новини пред дома й, където десетина телевизионни камери стояха приготвени на стативите, насо­чени към Магнолия Лейн № 6, триетажна къща, наподобя­ваща френски замък; приличаше по-скоро на хотел, откол­кото на дом. Грейси не беше преувеличила - къщата наис­тина беше огромна.

Бен закрачи по дългата алея, водеща към входната вра­та, но поспря, за да чуе един репортер, който говореше пред камера: „Вчера Грейси е играла футбол тук, в Поуст Оук, след което е отишла до павилиона и оттогава никой не я е виждал. Родителите й се молят да е била отвлечена заради откуп и се надяват, че дъщеря им може да бъде спа­сена с пари. Едва четиринайсет часа след отвличането са впрегнати всички сили за откриването на Грейси и мъжа, който я е отвлякъл. ФБР сформира команден център, мест­ната полиция организира акции за издирване, а в парка, от­където е била отвлечена, скоро ще бъдат пуснати поли­цейски кучета...“

Бен продължи към верандата. На сивите, покрити с пло­чи стълби с детски почерк и цветен тебешир бяха написани думите: „Обичаме те, Грейси.“ Думите оказаха върху Бен същото въздействие както сутрешният му крос: той отстъ­пи встрани от верандата и повърна зад един нисък храст. Избърса уста с червена носна кърпа и натисна звънеца.

Звънецът не се чуваше във вътрешността на къщата от звънящите телефони, гърмящите телевизори и полицаите, които се суетяха наоколо, агентите на ФБР, които крещяха в микрофоните си, и момченцето, което търчеше наоколо в униформа на бейзболния отбор „Ред Сокс“, целеше се с пръст като пистолет и викаше: „Горе ръцете!“

Сред целия този хаос един висок чернокож мъж крачеше спокойно из широката галерия с колони, която се простира­ше по протежение на къщата. Специалният агент от ФБР Юджийн Девро беше обут с черни каубойски ботуши и дънки, а на широкия му колан блестеше златна значка. В кобу­ра му имаше полуавтоматичен пистолет. Девро беше глав­ният агент по случая с Грейси Ан Брайс. През последните десет години търсенето на отвлечени деца се беше превърнало в негово всекидневие.

Токовете на огромните му ботуши отекваха под внуши­телното му тяло при всяка стъпка по лъскавия паркет, дока­то минаваше край статуи, картини и мебели, които сякаш щяха да се счупят само ако се облегнеш на тях. До него кра­чеше специален агент Флойд, който сочеше нагоре с пока­залеца си.

- Това не е ли най-тъпото нещо, което си виждал?

Високият сводест таван на галерията беше покрит със стенопис, изобразяващ старовремска улица с магазинчета, пешеходци, коне и карети; улицата продължаваше до фоайе­то, където преминаваше в селски площад.

- Някога работил ли си по отвличане на дете, живяло в такъв разкош? - попита Флойд.

Естеството на работата на Девро не го отвеждаше в по­добни домове. Тишината жертва на отвличане живееше в каравана, в порутен апартамент или в евтина къща под на­ем, но не и в огромна резиденция, пълна с произведения на изкуството и фрески по тавана.

- Богатите момиченца рядко биват отвличани от непоз­нати.

Девро беше специалист по отвличанията във Федерално­то бюро, повикан от хюстьнския офис; разследваше само отвличания на деца от непознати. Грейси Ан Брайс беше единайсетият му случай през тази година, а сега беше едва април.

Той се спря. На стената висеше семеен портрет, осветен с насочена лампа; родителите и момченцето бяха облечени в черно, а жертвата в бяло. Русата й коса беше в рязък кон­траст с тъмните коси на останалите. Изглеждаше сладко хлапе. На масичката отдолу се мъдреше списание „Форчън“ с бащата на корицата под надписа: „Следващият Бил Гейтс?“ Девро вдигна списанието и го разтвори на статията за него. Същият семеен портрет заемаше цяла страница - на показ пред целия свят. Целият свят знаеше, че Джон Брайс всеки момент ще стане изключително богат, че съ­пругата му се казва Елизабет и че има син на име Сам и дъ­щеря на име Елизабет.

Девро върна списанието на мястото му и каза:

- Възможно е това наистина да е отвличане за откуп.

Поне така се надяваше. Отвличането за откуп беше единственият реален шанс момичето да е още живо: не се иска откуп за мъртво дете.

- Бащата - каза Флойд - е истинска откачалка. Не вяр­вам да се справи с телефонното обаждане, ако изобщо има такова. Май ще трябва да се обърнем към майката... адво­катка е, защитава все бели якички.

От дъното на коридора Девро дочу твърд женски глас:

- Хилда, единствената ти работа е да се грижиш за Сам.