Марк Хименес - Отвличането

- Тя ми подари тази вратовръзка - каза той, без да се об­ръща към никого.

На масичката пред него имаше телефон, свързан с ком­пютрите в Бюрото. Един агент със слушалки на ушите про­веряваше оборудването, което щеше да запише и проследи обаждането за откуп. Ако то изобщо дойдеше. Ако мотивът беше пари.

- Един милиард долара - повтори агент Девро.

Бащата го погледна и каза с едва доловим глас:

- Може да ги вземе всичките, само да пусне Грейси.

Агент Девро сведе очи и хвърли кос поглед към остана­лите агенти.

- Мистър Брайс, сещате ли се за някаква причина, пора­ди която някой да иска да нарани семейството ви?

- Не - прошепна той.

- Отправяни ли са ви заплахи?

- Не.

- Скоро да сте уволнявали служители?

- Не.

- Подозирате ли някого?

- Не.

- Забелязали ли сте непознати из квартала?

- Не. Охраната на портала би трябвало да държи лоши­те надалеч.

Агент Девро го огледа за момент и очевидно заключи, че той не е нито похитителят, нито може да бъде източник на информация. Тогава се обърна към Джан.

- Да, агент Йоргенсон?

- Сър, съставям подробно описание на облеклото на жертвата. Според майката мистър Брайс вероятно разпола­га с нужната ми информация.

Агент Девро кимна.

- Действайте.

За Джан Йоргенсон това беше първият случай на отвличане на дете. Вече единайсет месеца работеше в Бюрото и винаги беше смятала, че един ден ще се омъжи и ще има де­ца, но сега вече не беше толкова сигурна. Въпросите й се струваха като тежко бреме.

- Мистър Брайс...

Джон гледаше втренчено жената от ФБР и се опитваше да разбере въпроса й. Защо го питаше за...

- Бельо?

Той се обърна към останалите агенти, които нагласяха за­писващите устройства, за да са готови, когато похитителят се обади да поиска откуп - един милион, пет милиона, десет милиона - изобщо не го интересуваше колко. Щеше да плати и Грейси щеше да се върне вкъщи. Това е сделката! Очите му зашариха от един агент към друг, но те гледаха оборудването.

- Но вие казахте... аз реших... мислех, че е за пари.

До този момент на Джон Р. Брайс изобщо не му беше хрумвало, че парите му може да не са мотивът за отвлича­нето на дъщеря му. Стомахът му се сви на топка. Пареща горещина се разля по лицето му. Помисли, че ще припадне. Горната част на тялото му се наклони напред, но той под­пря главата си с ръце. Свали очилата си; светът около него се замъгли, но образът в съзнанието му беше кристално ясен. Грейси... и някакъв мъж... it...

- О, боже!

И той заплака. Не успя да се въздържи. Дори не се опи­та. Просто се предаде.

Звънецът иззвъня още веднъж точно когато Елизабет влезе в кабинета. Петима агенти със сериозни изражения я погледнаха едновременно и след това бързо извърнаха очи. Съпругът й седеше на дивана между двама агенти. Беше за­ровил лице в ръцете си и плачеше неутешимо. Тялото й се приготви за най-големия й страх.

- Грейс ли? - попита тя.

Главният агент поклати глава. Страхът разхлаби хватка­та си и тялото на Елизабет се поотпусна. Тя издиша дълбо­ко.

- Слава богу. - След това се обърна към съпруга си. — Джон, какво става?

Хлипането му не стихна. Елизабет се приближи към не­го и застана над жалката му фигура, неспособна да реши да­ли да го успокои, или да го зашлеви, задето бе допуснал да отвлекат дъщеря им. Агентите, които седяха на дивана, се изправиха и се отдалечиха.

- Какво се е случило? - обърна се тя към агент Девро.

Той въздъхна.

- Трябваше да го попитаме, мисис Брайс. Нужно ни е пълно описание на облеклото на Грейси, включително ней­ното...

- Бельо.

Агент Девро кимна.

- Да, мадам.

Съзнанието на Елизабет препускаше така диво, та беше забравила, че изпрати жената от ФБР при Джон. Тя сложи лявата си ръка на рамото на съпруга си.

- Джон - прошепна тя нежно. Той я погледна със зачер­вени очи, а сълзите се търкаляха по лицето му и се смесва­ха със сополите. Брадичката му трепереше. Обърса лице в ръкава си. Малкото й момче.

Джон Р. Брайс се беше оженил за нея, когато тя имаше нужда от съпруг. И той беше добър съпруг: никога не беше я злепоставял на публични места, нито я беше ядосвал на­саме; винаги й беше пращал цветя в офиса на рождения й ден и на годишнината от сватбата им, макар тя да не беше особено романтична; беше грижовен баща на двете им деца и абсолютен гений по математика в един опасан с кабели свой свят. Джон Р. Брайс беше едно добро нежно момче... и напълно безполезен в битка. Освен докторската си степен, нямаше нищо, на което да разчита в кризисни моменти, ня­маше запаси от духовна сила, на които да се позове, когато беше нужно да е суров, жесток и безскрупулен. Изобщо не приличаше на нея - тя с лекота би насочила пистолет в гла­вата на похитителя и би му пръснала мозъка, ако се наложи, за да спаси Грейс. Джон Брайс не беше суров, жесток или безскрупулен. Той беше просто едно трийсет и седем годишно момче, което я гледаше, сякаш току-що го е набил кварталният побойник и има нужда от майчина прегръдка и утеха. Елизабет обаче го зашлеви през лицето.