Марк Хименес - Отвличането

- Джон - процеди тя през стиснати зъби, докато гневът се опитваше да излезе от тъмнината, - моли се да бъде за откуп. Защото ако не е...

- Елиза...

Тя го зашлеви отново.

- Проклет да си! Ти допусна да я отвлекат!

- Мисис Брайс - намеси се агент Девро, - това няма да помогне.

Помагаше й. Елизабет вдигна ръка отново, но една чер­на длан хвана китката й. Гневът й се обърна срещу агент Девро.

- Пус-не-те ме!

Телефонът иззвъня. Агент Девро я пусна и седна до Джон. Агентът със слушалките включи устройството на за­пис и кимна на Девро. Телефонът иззвъня отново,

- Мистър Брайс - каза агент Девро.

Джон не промени позата, в която го беше оставила: ръ­цете още обгръщаха главата му, за да се предпази от удари­те й, и той тихо хлипаше:

- Съжалявам.

Телефонът иззвъня отново.

- Мистър Брайс, ще вдигнете ли?

Съпругът й не се помръдна. Елизабет си помисли: „На­пълно безполезен в моменти на криза“, и протегна ръка към агент Девро.

- Аз ще говоря.

Агент Девро вдигна слушалката и й я подаде. Лентата записваше. Тя сложи слушалката до ухото си.

- Елизабет Брайс.

Прозвуча детски глас:

- Може ли да си поиграя със Сам?

- Какво? Не, Сам не може да играе днес!

Агентите се спогледаха с облекчение.

Елизабет върна слушалката на агент Девро и въздъхна. Детското гласче я беше поуспокоило. Вече изчерпан, гневът й се оттегли като торнадо в притъмняло небе и тя огледа разрушенията, които беше причинил — съпругът й още хли­паше, лицето му беше зачервено и подпухнало, - и някакво плахо чувство на угризение се опита да проникне в съзнани­ето й. Тя го захвърли като изпушен фас.

За всичко беше виновен Джон! Той позволи да я отвле­кат!

Дишането й се учести, тя хвърли последен поглед към безполезния си съпруг и излетя от стаята. Насочи се към га­лерията и тъкмо прекосяваше фоайето, когато звънецът из­дрънча отново. Тя спря, отвори със замах входната врата И се втренчи в мъжа на верандата. Всеки, който познаваше живота му, би очаквал да е по-едър и по-суров на вид. Но той беше доста слаб, с изсечени черти на загорялото лице, щръкнала руса коса и най-невероятните сини очи, които чо­век можеше да си представи. Беше забележително красив за шейсетгодишен мъж и можеше да мине за филмова звезда на средна възраст. Но той беше просто един алкохолик.

Елизабет Брайс обърна гръб на свекъра си и се отдалечи.

Бен Брайс влезе в къщата на сина си и попадна в истин­ска лудница. Край него сновяха униформени полицаи и агенти на ФБР, една прислужница говореше по мобилен телефон, а внукът му, в бейзболен екип, бягаше от някак­ва млада испанка, която го увещаваше да изяде закуската си.

Обширната галерия, в която попадна, се простираше към двете крила на къщата. Пред него имаше красиво стъл­бище за втория етаж. Зад стълбището беше дневната с френски прозорци, които гледаха към езерце с водопад. Грейси му беше казала, че новият им дом струва три мили­она долара. Тогава той си беше помислил, че тя греши не­що, но докато се оглеждаше, осъзна, че това място си стру­ваше всеки цент от тези три милиона. Което беше добре: синът му можеше да си позволи откупа.

Бен не беше говорил с Джон от пет години, когато дой­де за последен път в Далас по случай раждането на Сам. Той едва позна слабия млад мъж, който се появи във фоайето с помръкнал занесен поглед. Бен пусна на пода чантата си, приближи се към сина си и го хвана за раменете.

- Джон. - Последва сковано ръкостискане. - Джон.

- Мислите ли, че е за откуп? - попита синът му.

- Джон, това съм аз... Бен.

Джон побутна очилата на носа си и примигна стреснато.

- Бен? Какво правиш... Как... Кой ти се обади?

- Ти трябваше да ми се обадиш, сине.

Над главите им се чу глас:

- Аз му се обадих.

Беше го напуснала веднага след раждането на Грейси, твърдо решена, че единствената й внучка няма да бъде от­гледана от бавачки. Бен реши, че това е само извинение да избяга от него, но не я упрекваше; самият той би избягал от себе си, стига да можеше. Първоначално тя го навестяваше редовно, но времето между гостуванията й ставаше все по- дълго. Преди пет години напълно прекрати посещенията си, защото вече имаше да гледа две внучета.

Тя стоеше на стълбищната площадка - рижата й коса и бялата кожа проблясваха на светлината, струяща от купола. Все още беше най-красивата жена на света и сега любовта и болката, които Бен Брайс се мъчеше да удави в уиски, из­плуваха на повърхността. Очите му се насълзиха, като ви­дя, че тя все още носи брачната си халка. Беше ревностна ирландска католичка, която никога нямаше да поиска раз­вод, но не можеше да живее с пияница; той пък беше заклет пияница, който никога нямаше да обикне друга жена, но не можеше да живее без алкохола.