Марк Хименес - Отвличането

- А какъв опит имате вие, агент Девро, за да откриете дъщеря ми?

Грубото й поведение не го обиди.

- Това далеч не е първото ми отвличане, госпожо. - Ду­мите му бяха посрещнати с празно изражение. - Ръководил съм сто двайсет и седем разследвания на отвличане. Това е опитът ми.

Лицето й посърна, когато думите му достигнаха съзна­нието й, и тя сведе поглед.

- Сто двайсет и седем - промълви. - Мили боже. Деца ли?

- Да, госпожо.

- Колко бяха за откуп?

Той се поколеба.

- Нито едно.

- Бен, ами ако не става въпрос за пари? - попита Кейт.

Беше го завела до къщата край басейна. Беше прецени­ла, че ще е по-добре Бен да е на уединено място. В случай, че се напие и започне да крещи, измъчван от кошмари.

- Заведи ме в парка.

Кейт поклати глава.

- Никого не пускат там, докато не го претърсят.

Боби Джо Фанин изплю струйка кафяв тютюнев сок.

- Спокойно, момчета.

Кучетата се дърпаха на каишките, нетърпеливи да се втурнат напред, след като бяха усетили миризмата на момичето. Боби Джо представляваше областната служба за претърсване с кучета, състояща се от шест хрътки, които беше отгледал от кутрета. Работата беше добра, бонусите също и той прекарваше повечето време на открито. Е, не беше като да обработва тази земя, както преди трийсетина години, когато дядо му все още я притежаваше, но не беше и зле. С изключение на откриването на мъртви тела. Боби Джо не харесваше тази част. Защо убийците от градовете винаги изхвърляха телата в покрайнините?

По радиостанцията долетя глас: „Боби Джо, обади се.“

Боби Джо издърпа устройството от колана си.

- Да, шефе?

Едва различаваше фигурата на началника на полицията Райън в другия край на парка. Хората от екипа му претър­сваха игрищата, наредени в редица. Боби Джо работеше сам, придружен единствено от кучетата си. Това му допа­даше, защото не обичаше да работи с други хора. В него­вата професия хората само объркваха нещата: кучетата разпознаваха човешката миризма, но не можеха да разгра­ничават мириса на отделните хора. Ако наоколо се мотае­ха полицаи, кучетата нямаше да разпознаят мириса на мо­мичето.

- Боби Джо, тук вече привършваме - каза шефът му. - Можеш да пускаш кучетата. Ако попаднеш на следа, ведна­га ми се обади. И не пипай нищо, чуваш ли?

- Не ми е за пръв път, Поли.

Боби Джо и Пол Райън бяха израснали заедно. Бяха ло­вували в земите наоколо като момчета - елени, диви прасе­та, пъдпъдъци, - а точно на това място идваха на лов за зай­ци по времето, когато гората се простираше на петстотин акра. Дядо му казваше, че това е една от последните ве­ковни дъбови гори по високите плата на Тексас. Сега обаче от нея бяха останали само сто акра и Боби Джо трябваше да ги претърси и да открие момичето.

- Да тръгваме, момчета - каза той, подсвирвайки на ку­четата. Те се втурнаха в гората, а Боби Джо тръгна след тях, хванал каишките им в една ръка и ученическата уни­форма на момичето в другата.

- Махнете се от тревата, дявол да ви вземе!

Шефът му беше казал да направи всичко възможно, за да успокои майката и Еди Йейтс се опитваше да разгони тъл­пата репортери и оператори от моравата пред къщата на се­мейство Брайс. Те го изгледаха - двайсет и три годишен младеж с ъгловато лице, късо подстригана коса и тъмни очила, с изпъкнали мускули, от които шевовете на унифор­мената му риза щяха да се пръснат - и се преместиха на тротоара, засипвайки го с ругатни.

Ели беше патрулиращ полицай в малкия участък на това предградие, където дори нямаше специален отряд. Не че имаха нужда от такъв, тъй като най-голямото престъпле­ние, което можеше да се случи в Поуст Оук, беше хлапета­та да си разделят по някоя бира на скамейките на игрището в събота вечер. Еди обикновено изкарваше смените си на радара на магистралата, залавяйки шофиращите с превише­на скорост, докато мечтаеше да бъде част от специалния от­ряд на някой голям град. Мечтаеше да носи черна унифор­ма, да борави с модерни оръжия, да разбива врати на нарко свърталища, да се бие с гангстери и да води война срещу наркотиците. Това лято за четвърти път щеше да се яви на приемния изпит за Даласката полицейска академия.

Отвърни на ударите, Джони!

Бъди мъж!

Хайде, тичай при мама, Джони Брайс, лигав ревлъо!

Изведнъж го връхлетяха всички подигравки от всички грубияни, които го бяха тормозили във всички военни бази. Малкия Джони Брайс не беше мъжко момче, за да предпази собствената си дъщеря в обществения парк. Точно както навремето не беше мъжко момче, за да отвърне на нападки­те на побойниците. Когато полковникът се завърнеше от военна мисия, мама непрестанно го молеше да се намеси от­носно побоите и полковникът нареждаше на бащите на ти­раните да затегнат дисциплината в домовете си. От. това обаче побоите ставаха още по-жестоки. Спомни си ударите и лицето го заболя, но болката от ръката на Елизабет не отшумяваше.