Марк Хименес - Отвличането

Другите деца прекарваха детството си навън, ритайки топка; Джон прекара детството си пред домашния компю­тър, криейки се от побойниците.

Сега беше потърсил спасение в кабинета си, отдалечен в задната част на къщата. Криеше се от съпругата си и се опитваше да избяга от страха и омразата в реалния свят, както често му се случваше. Този път обаче бягство няма­ше. Страхът и омразата бяха последвали Малкия Джони Брайс вкъщи.

Телефонът иззвъня. Остави телефонният секретар да се включи. Беше Лу от Ню Йорк: „Джон, чу ли предишното ми съобщение? Мили боже, гледах новините и съм потресен! Не знам какво да ти кажа, човече. Как може да се случи подобно нещо в обществен парк? Чувствам се... адски гадно. Обади ми се.“

Защото не бях мъж на място, за да я предпазя, зато­ва се случи!

В главата на Джон беше инсталиран суперкомпютър „Крей“, той можеше да прави наум сложни изчисления и имаше фотографска памет. Не можеше обаче да си припом­ни добре вчерашния ден.

Нима мачът беше едва вчера?

Джон облегна лакти на бюрото, хвана главата си, затво­ри очи и се опита да извика вчерашния ден. Седеше на пей­ките на футболното игрище, говореше с Лу за акциите; след това Елизабет отиде да потърси Грейси. Изведнъж го стрес­на пронизителен писък. Той изпусна телефона и изтича до павилиона, където родителите викаха децата си и паниката се разпространяваше сред тълпата като компютърен вирус; той и паниката стигнаха до Елизабет едновременно.

Грейси е изчезнала!

Къде е изчезнала?

Отвели са я!

Вкъщи ли?

Не, по дяволите! Някой я е отвлякъл!

Никога досега не беше виждал Елизабет извън релси и се уплаши. Последва воят на сирените, полицията, претър­сването на гората. Грейси беше изчезнала. Можеше никога да не я види отново. Малкият Джони Брайс изпитваше бол­ка на място, което побойниците никога не успяха да докос­нат.

- Работили сте по сто двайсет и седем отвличания? - по­пита майката.

Специален агент Юджийн Девро кимна.

- Да, госпожо.

- И нито един не беше за откуп?

- Работил съм по един-единствен случай за откуп през трийсетте си години в Бюрото. Отвлеченият не беше дете.

Знаеше как ще свърши този разговор. Подобни разгово­ри винаги свършваха така.

- Вашата работа е да откривате отвлечени деца, нали?

- Да, госпожо.

- И успявате ли?

- Кое?

- Намирате ли отвлечените деца?

Той й отговори по същия начин, по който винаги отгова­ряше на родителите с надеждата да не зададат логичния следващ въпрос. Повечето спираха дотук, защото не може­ха да понесат отговора.

- В крайна сметка.

По изражението на майката разбра, че се опитва да осмис­ли отговора му. Устните й леко се разтвориха и очите й го пронизаха. Тя беше корава жена, достатъчно силна, за да за­даде следващия въпрос.

- Откривали ли сте някои от децата... живи?

Гледайки я, Девро осъзна, че отчаяно се надява нейното дете да е отвлечено за откуп, колкото и невероятно да беше. Но той се беше надявал на същото във всеки един от сто двайсет и седемте случая и всеки път напразно. Сто двайсет и седем случая на отвличания на деца от непознати — девет­десет и три бяха приключили с откриването на труп, а оста­налите трийсет и четири жертви така и не бяха открити и се смятаха за мъртви. Опитът го бе научил, че поддържането на надежда само травматизира допълнително родителите.

- Не, госпожо.

Маската й на корава и силна адвокатка се свлече от ли­цето на Елизабет Брайс и за един кратък миг тя се пре­върна в поредната отчаяна и измъчена майка, която по ни­що не се различаваше от мизерстващите, живеещи във фургони майки на жертви, защото сега те имаха нещо об­що - странната болка от осъзнаването, че детето ти е в ръцете на непознат. След известно време тя попита тихо и бавно:

- Това няма да завърши... добре, нали?

- Мисис Брайс, Грейси не попада в рисковата група. Родителите й са богати, не живее в опасен квартал, семейст­вото й е сплотено... деца като нея просто не стават жертва на отвличане. А откупът е доста рисковано начинание. Това обаче не е отвличане на случайна жертва. Той я е потърсил по име. Защо? Защо от всички момичета на игрището е по­искал нея?

Боби Джо Фанин пъхтеше и се опитваше да следва куче­тата. Бяха надушили нещо, познаваше по скимтенето им. Навътре в гората кучетата рязко спряха. Боби Джо ги настигна и погледна надолу. Изплю се.

- По дяволите.

Миналогодишните листа и пръчки шумяха и пукаха под краката му, докато тичаше през гъстата гора към лаещите кучета. Мислите на Бен обаче бяха в друго време и на дру­го място, когато беше тичал през гъста гора.