Марк Хименес - Отвличането

Бен седеше на един шезлонг. Лицето му беше мокро от сълзи и болката разяждаше вътрешностите му като рак. Затвори очи и си припомни 1964 година, когато беше на осемнайсет и се качваше на влака за Уест Пойнт.

- Нека страната се гордее с теб, сине - бе казал баща му на сбогуване, стискайки ръката му.

Майка му го беше прегърнала силно и беше прошепна­ла в ухото му:

- Бог има план за Бен Брайс.

Сега Бен отвори очи и погледна небето.

- Все още ли имаш план за мен, Господи?

Утринните лъчи се процеждаха през щорите на простор- ната семейна спалня на втория етаж на Магнолия Лейн № 6. Елизабет се размърда под дебелата завивка във високото огромно легло с четири колдци, до което се стигаше по дър­вена стълбичка. Слаба усмивка докосна устните й.

Невинен по всички обвинения.

Тя се обърна и изпъшка. Тялото я болеше. Главата я це­пеше, сякаш имаше махмурлук, но тя не си спомняше да е пила вечерта. Вероятно беше от процеса, дългите процеси винаги я изтощаваха психически и физически, особено кога­то адреналинът от постигнатата победа се уталожеше.

Дванайсет съвестни граждани с патешки умове.

Днес събота ли беше или неделя? Май беше неделя. Джон и Кейт сигурно бяха извели децата на църква. Тя не ходеше на църква, в двайсет и първи век религията и зако­нът бяха опиатите на масите. Елизабет Брайс беше на дру­го мнение. Тя беше спряла да вярва в справедливостта на за­кона пет години след като завърши право - което с повече­то адвокати се случваше много по-рано - и не се беше мо­лила от...

Вчера?

Моли ли се вчера?

Елизабет се опита да проясни мислите си. Пое си дълбо­ко въздух и почувства, че е гладна. Много гладна. Кога беше яла за последен път? Не можеше да си спомни. Една голяма неделна закуска, докато останалите са на църква, щеше да й се отрази добре. Малко спокойствие, за да пие кафе, да прочете вестника и да се отдаде на спомените за последната си победа в съда. Във вестника можеше дори да има статия за изумителния завършек на делото „Шей“! Тя се протегна, въ­одушевено отметна завивката и се измъкна от леглото.

Спъна се и падна. Краката й се заплетоха в чорапогащ­ника... Дъното беше раздрано... Тя измъкна няколко сухи кафяви листа от него... Защо беше събула само единия кра­чол?... И защо изобщо спеше с чорапогащник?... Защо кра­ката й бяха изподрани и мръсни?... А ръцете и ноктите й? Защо си беше легнала с тези кални дрехи?... Тя докосна ли­цето си... Защо ли си беше легнала, без да измие грима от лицето си? Какво, по дяволите, ставаше?

Обля я гореща вълна, от което й прилоша. Тя пролази на четири крака до прозорците, влачейки чорапогащника си ка­то сватбен шлейф, приклекна и погледна през щорите. Долу пред къщата й имаше полицейски джипове, телевизионни ко­ли, камери и хора. Тя се облегна на стената. Спомни си.

Грейси беше изчезнала.

Бен влезе в кухнята на долния етаж. Кейт и Силвия при­готвяха закуска като за цял батальон. Ароматът на палачин­ки, наденички, яйца и препечени филийки привличаше по- стоянна върволица агенти и полицаи към кухнята.

Бен се беше събудил призори след няколко часа неспо­коен сън. Беше чул задната врата да се затваря след Кейт, която беше отишла на ранна служба, за да направи това, което ирландските католички бяха правили векове наред пред лицето на глада, бедността, чумата, войната и бедствията: да се моли. Той се беше изкъпал и преоблякъл и след това беше излязъл навън да види как слънцето изгрява над дър­ветата. Началото на още един ден без Грейси и първият ден със съзнанието, че парите не могат да я спасят.

Бен се опитваше да си сипе чаша кафе, но не можеше да успокои сутрешното си треперене. Кейт взе каната от ръка­та му, наля му кафе и отнесе чашата с чинийката на масата, без да отрони дума. Бен седна, хвана чашата с две ръце и отпи. Бяха изминали пет години, откакто за последно му беше приготвяла сутрешното кафе, но Кейт помнеше нуж- ната доза. В това кафе имаше достатъчни кофеин, за да из­бие и най-тежкия махмурлук. Снощи обаче Бен Брайс не се беше поддал на бутилката.

Сам седеше срещу него. Още беше с униформата на бостънския „Ред Сокс“, но сега беше омотал син шал около главата си. Той ту си похапваше от сиропираните палачин­ки, ту рецитираше разни реплики, все едно играеше различ­ни роли.

- Чакай! Трябва да ме отведете на брега. Според кодек­са на ордена на братството...

Сам се обърна леко, все едно гледаше друг герой, и гла­сът му се промени.