Марк Хименес - Отвличането

Тя е дванайсет-тринайсетгодишна. Бяха я завлекли в близката гора. Той чу приглушените й викове и затича на­там. „Махни се от нея! “ - крещи той и забива ботуша си в ребрата на войника, изритва го от тялото й. Другият войник се хили и сочи Китайската кукла. „Давай, лейте­нанте, позабавлявай се и ти. “ Той поглежда към обезумя­лото момиче и после обратно към захиления войник. Вди­га пушката си и я насочва в челото на войника. Усмивка­та пада от лицето му. Желанието да натисне спусъка е непреодолимо. Той обаче обръща пушката и забива прикла­да й в челото на войника, който пада в безсъзнание. Двамата войници щяха да бъдат съдени от военен съд, ако не бяха загинали същия следобед, когато попаднаха на противопехотни мини. Предсмъртните им викове ехтяха над гъстата тръстика, докато те умираха от кръвозагуба в горещината на делтата на Меконг.

Тичащата пред него Елизабет се спъна и падна. Бен спря да й помогне. Токчето на едната и обувка се беше счупило, тя захвърли и другата, отблъсна ръцете му и продължи да тича с изкривено от ужас лице.

Най-отпред тичаше шефът на местната полиция, следван от агент Девро, Джон, Елизабет и Бен. Навлязоха още по-навътре в гората. По неспирния тътен от автомобили разбраха, че наблизо минава път. На трийсетина метра пред тях униформени полицаи и агенти на ФБР стояха мълчали­во в кръг със сведени глави, сякаш в молитва. Началник Райън и агент Девро стигнаха първи, рязко се обърнаха и спряха Джон. Бен видя как синът му се отпуска и пада на колене и се затича по-бързо. Сърцето му щеше да изхвръкне.

Агент Девро се опита да попречи на Елизабет.

- Мисис Брайс, не трябва...

Тя го изблъска и си проправи път в кръга от полицаи. Из­пищя и ръцете й се стрелнаха към устата. Краката й се под­косиха и тя се свлече на земята. Дрехите й бяха разкъсани и покрити с кал и изсъхнали листа. Ръцете, краката и лице­то й бяха изподрани. Бен застана запъхтян над нея и поглед­на надолу. Той преглътна божата и я погреба дълбоко в се­бе си при всичката друга болка, стискайки зъби. Гората беше злокобно притихнала, сякаш животните в нея съзнаваха насилието, на което само те бяха станали свидетели.

Елизабет пролази напред и сграбчи сините шорти и бя­лата маратонка, които лежаха на земята.

Огромната къща на Магнолия Лейн № 6 беше притихнала с падането на мрака. На горния етаж Кейт седеше в стаята си и редеше молитва през сълзи. Елизабет спеше в леглото си, предала се на изтощението след почти четирийсетчасово будуване. Беше успяла да свали разкъсания чорапогащник само от единия си крак. Сам гледаше „Карибски пирати: прокляти­ето на черната перла“ в стаята си заедно с Хилда. Филмът бе­ше забранен за деца под 12 години, но Хилда не знаеше това. Тя дори не можеше да чете на английски.

В стаята на Грейси агент Чип Стивънс, специалист от отдела за компютърни анализи на ФБР, тихо изследваше компютъра на жертвата. Той преглеждаше имейлите й и проверяваше уебсайтовете, които беше посещавала, за да провери дали с нея не се е свързал някой педофил. Възможно беше да е влязла в погрешен чат и да е била подмамена да предаде лична информация, която е довела похитителя й до футболното игрище. Интернет беше предоставил цял един нов свят за сексуалните маниаци.

Господи, как мразеше отвличанията на деца!

Стивънс размишляваше върху последния имейл на жер­твата. Беше от предния ден и беше изпратен от kahuna@BriceWare.comдо gracie@BriceHome.com. На ек­рана се появи следният текст:

Zdrst, ts. Prbrhs tNY. Ttchn skm tvd. 2k mn tz sdmts vchlsht? Gtv lsz glm mch? Kg mch? Nbhg prpsnl ze9$. Nstn. Sid mch srzn plskn + kchstvn rzgvr chvch, prtlk. Shts vdm skr. Tslvk + i prgrdk. Kahuna.

Той успя да преведе съобщението от мистър Брайс до жертвата:

„Здрасти, тук съм. Прибрахме от Ню Йорк. Отчаяно ис­кам да те видя. Как мина тази седмица в училище? Готова ли си за големия мач? Кога е мачът? Не бих го пропуснал и за един милиард долара. Наистина. След мача сериозно плюскане и качествени разговори очи в очи, приятелко. Ще се видим скоро. Целувки и прегръдки. Кахуна.“

Стивънс се усмихна. Жертвата и баща й очевидно имаха обща закачка, защото никой вече не съкращаваше всяка ду­ма от имейлите си. Отвори отговора на жертвата:

Е9$? Trklms pzmt tsmh. 2m dt rzkzvm nvrtn nsht zchlsht.

D1 sm gtv zmch? Sprd skrmnt 2m2n smt z sm mcht! Zpchvm v5. 21 smrtv! Mzh dr mkt fntm ds pv... lpn! Ts lbmtm kmptrd- hh nsvt. Shts vdm zvu mrzht, prtl. Kr. Gracie.

Очите на Стивънс се наляха със сълзи, докато четеше:

„Един милиард долара? Търкалям се по земята от смях. Имам да ти разказвам невероятни неща за училище. Дали съм готова за мача? Според скромното ми мнение самата аз съм мачът! Започваме в пет. Ела или си мъртъв! Може дори майката фантом да се появи... или пък не! Ти си люби­мият ми компютърджия на света. Ще се видим извън мре­жата, приятелю. Край. Грейси.“