Марк Хименес - Отвличането

- Първо, връщането ти на брега не беше част от догово­ра ни. Следователно не трябва да правя каквото и да било. И второ, трябва да си пират, за да важи пиратският кодекс, а ти не си. И трето, кодексът не е истински закон, а нещо ка­то правилник. Добре дошли на борда на „Черната перла“, мис Търнър.

Бен погледна към Кейт, която стоеше до печката.

- Филмови реплики. Наследил е паметта на Джон. Може да изрецитира цели филми - каза тя.

Сам продължаваше:

- Значи това е. Това е великото тайно приключение на скандалния Джак. Прекара три дни, търкаляйки се по плажа и пиейки ром! - Сам размаха ножа и вилицата, все едно бя­ха бутилки. - Добре дошла на Карибите, миличка.

Кейт попита:

- Сам, това не е ли забранен за деца филм?

Момченцето замръзна с пълна уста и разперени ръце.

После погледна към Бен. Той реши още веднъж да спаси внука си.

- Да не си от „Ред Сокс“?

Кейт поклати глава и се обърна към печката. Сам се втренчи в палачинките си.

- След продажбата на акциите.

- Какво?

- Татко ще ми купи отбора „Ред Сокс“, когато стане ми­лиардер.

- Сериозно?

- Мда. - Сам отхапа огромно парче палачинка. Бузата му се поду като на бейзболист с топка тютюн за дъвчене и той попита: - Е, колко пари иска онзи кретен?

- Кой?

- Онзи, дето взе Грейси.

Бен хвърли един поглед на Кейт.

- Ами не е казал още.

Сам въздъхна:

- Ще ми се или да се изака, или да става от гърнето.

- Сам! - извика Кейт.

Момченцето само сви рамене.

- Ами да, тогава татко може да му напише чек и Грейси може да се прибере.

- Но градът ни е безопасно място!

Началникът на полицията Пол Райън стоеше в кабинета на кмета, гледаше втренчено широкия му гръб и слушаше пискливия му глас, докато негова милост молеше някакъв репортер от даласки вестник да не пише отрицателна статия за Поуст Оук, щата Тексас. Мислите на Пол непрекъснато блуждаеха, сякаш някой натискаше бутона за каналите на дистанционното в мозъка му и той ту виждаше ужасяващи гледки с мъртвото момиче, което не познаваше, ту започва­ше да се чуди колко лак за коса му трябва на кмета, за да приглади малкото останали косми върху темето си.

Кметът никога не ходеше на работа в неделя и никога не пристигаше рано в който и да било ден от седмицата. Тази неделя обаче Райън беше дошъл в седем и незабавно беше повикан в кабинета на кмета. Знаеше, че кметът няма да е доволен. Тъкмо беше затихнал случаят със свръхдозата хе­роин в гимназията... и сега това. Дрогата в училище и от­вличанията в парка не влияеха добре на бизнеса. А кметът мислеше единствено за бизнес.

Отношенията между Райън и кмета бяха, меко казано, трудни. Райън беше стар служител, още от времето, преди даласките предприемачи да открият заспалото им градче на шейсет километра от Далас, да изкупят земите, в които ло­вуваше като дете, и да ги превърнат в уединени затворени комплекси, обещаващи спокойствие и благоденствие, които привличаха бягащите от градския живот заможни служите­ли. И те пристигнаха с лъскавите си коли, марки БМВ, „Лексуе“ и „Хъ!угьр“, и бързо превзеха цялото пространст­во. Преди десетина години в градчето живееха фермери, ко­ито се задоволяваха с единствената банка и бакалията; днес тук имаше магазини на „Виктория Сикрет“ и кафенета „Старбъкс“.

Пол Райън мразеше пришълците от големия град.

Кметът обаче ги беше посрещнал с отворени обятия, за­щото самият той притежаваше почти цялата земя. Повече­то от нея беше наследил от баща си, а останалата беше при­добил на безценица чрез просрочени ипотеки по време на сушата, когато фермерите не успяваха да се издължават на банката, която самият кмет и баща му притежаваха. Баща­та на Пол Райън се самоуби по-малко от година след като бащата на кмета им отне фермата.

Пол въздъхна. Кметът беше нисък дебелак, който дори не беше успял да влезе в гимназиалния футболен отбор, чи­ято звезда беше Пол Райън. Сега обаче, точно както навремето бащата на кмета беше държал документа за семейна­та ферма на Райън, кметът държеше кариерата на Пол Ра­йън, която можеше да приключи по всяко време - градски­ят правилник изрично посочваше, че началникът на полици­ята е в услуга на кмета. А кметът не беше доволен. Той за­твори телефона и изгледа свирепо Райън.

- Пол, защо, по дяволите, си довел ФБР?

- За да открия момичето! Федералните имат повече опит и повече ресурси от нас.

- Да, но не попадат под ничия юрисдикция!

- ФБР помагат на местните полицаи при всички отвли­чания на деца. Вкарват доста ресурси, кмете.