Марк Хименес - Отвличането

- Вкараха медиите в града ми! - Кметът посочи Райън с дебелия си пръст. - Пол, открий това момиче живо или мъртво, но искам да го откриеш, искам да арестуваш някой и искам случаят да приключи за четирийсет и осем часа, иначе ще станеш охранител в „Уолмарт“!

Специален агент Юджийн Девро избегна сблъсъка с малкото момче на семейство Брайс, когато влезе в кухнята за чаша кафе. Знаеше, че кофеинът ще възпали простатата му, но едно момиченце беше отвлечено и той имаше нужда от доза кофеин, за да действа. Беше се прибрал в мотела в полунощ и току-що се беше върнал тук с празен стомах. Обикновено отслабваше с пет-шест килограма, докато раз­следваше детски отвличания. Отвратителна диета.

Девро се канеше да излезе от кухнята, когато бабата на жертвата тикна една чиния с храна под носа му. Ароматът му припомни закуските на собствената му баба във фермата им в Луизиана. Прецени, че е по-добре да хапне от нейната хра­на, отколкото да се тъпче с понички. Седна на масата срещу дядото и двамата се поздравиха с мрачно кимване. Ръцете на дядото трепереха като на алкохолик. Когато Девро изяде по­ловината от палачинките в чинията си, дядото каза:

- Защо ще остави шортите й в гората?

Девро тъкмо обмисляше как да не изтърси думите „за­щото е болно копеле“, когато бащата се втурна в кухнята. Очилата бяха смъкнати на носа му, от едната страна на гла­вата къдравата му коса беше сплескана, а от другата стър­чеше и той още беше облечен в мръсните си дрехи. Излезе през задната врата, без да отрони дума. След няколко мину­ти се върна и се насочи право към Девро. Държеше камера точно като тази, която Девро беше подарил на съпругата си за Коледа.

- Бях забравил - каза той.

- Какво сте забравили, мистър Брайс?

- Записах целия мач на Грейси.

Грейси беше Майкъл Джордан във футболни шорти. Ос­таналите момичета бяха бавни и тромави десетгодишни хлапета, докато Грейси бе грациозна, плъзгаше се леко по игрището в белите си маратонки, а после изведнъж някаква сила я понасяше покрай защитниците. През цялото време бялата топка изглеждаше като кукла на конци, танцуваща пред нея, после от едната й страна и след това рязко устре­мена напред, следвайки неизречената й команда. Грейси Ан Брайс беше природно надарена.

Като гледаше на видеозаписа жертвата да тича нагоре- надолу по игрището, усмивката й, духа й, футболните й умения, специален агент Юджийн Девро толкова силно си пожела да открие момичето живо, че сърцето го заболя. Грейси не беше просто една снимка, разпространена по ме­диите, тя беше истинско момиче, което само преди два дни не бе имало никакви грижи на света и бе играло футбол.

Четирима агенти на ФБР, бащата, бабата и дядото стоя­ха пред триметровия екран, вграден в стената на киносало­на, хипнотизирани от образа на жертвата, с ясното съзна­ние, че може би проследяват последните моменти от живо­та й. Записът беше невероятно чист - агент Стивънс, който беше свързал камерата към телевизора, спомена, че бил направен на професионални честоти - и беше уловил все­възможни картини и звуци от мача: играта на момичетата, свирката на съдията, фонов шум, внезапно изригнали апло­дисменти, викове „Давай, Грейси, давай!“ и гласа на баща­та: „...цената им ще бъде трийсет долара, нито цент по-малко.“

Камерата рязко се извъртя към претъпкания паркинг в далечината и след това също толкова рязко се върна към иг­рището. Грейси отново се появи в близък план и направи физиономия пред камерата, докато минаваше покрай нея. Девро не се сдържа и се усмихна. Момичето ритна топката през игрището и картината рязко се промени, все едно ръ­ката на снимащия изведнъж бе отмаляла и чифт черни мо­касини върху бели чорапи запълни екрана. Девро погледна бащата - той все още носеше същите мокасини и чорапи. Беше снимал собствените си крака. Последва огромен бял корем, изскочил изпод златиста фланелка, и един гръмовит глас, който Девро разпозна като гласа на треньора, изкрещя: „Грейси, спри я!“ Камерата отново рязко се извъртя към иг­рището: Грейси тичаше с все сила, след това се плъзна с краката напред и отне топката на едно момиче от противни­ковия отбор, което можеше да вкара гол. Невероятна иг­ра... На екрана се появи синьото небе, после изведнъж отново Грейси, която риташе топката пред себе си и задмина­ваше противниците си, сподиряна от викове: „Давай, Грей­си! Вкарай, Грейси!“. Тя полетя към вратата, изнесе крака си назад и.., отново обувките на бащата. Всички в стаята шумно изпуснаха въздух; агент Йоргенсон едва не срита Девро в опита си да помогне на Грейси да вкара. Последва залп от викове и аплодисменти, след това се появи залязва­щото слънце, родителите по скамейките... след това отно­во игрището... и записът рязко спря.