Марк Хименес - Отвличането

- Добре ли сте, мисис Брайс?

Входният звънец иззвъня още веднъж и когато Елизабет отвори очи, видя младия полицай с чаша кафе и поничка; по устата му имаше пудра захар, а изражението на лицето му беше вяло, като че ли му предстоеше поредният ден, в кой­то ще дъвче понички и ще спира нарушители по пътищата. Той беше идеален пример за силите на реда от малките гра­дове и една от основните причини тя незабавно да повика ФБР.

- Аз съм добре, но дъщеря ми не е. Отивайте да я наме­рите!

Полицаят се задави с поничката, обърна се и забърза на­някъде. Адвокат Елизабет Брайс пое дълбоко въздух, за да си възвърне самообладанието, и решително тръгна към га­лерията. Тя щеше да се появи по телевизията, но не за да се моли.

Отиде в официалната трапезария за трети път тази сут­рин. Началникът на полицията на Поуст Оук и четирима униформени стояха наведени над масата за хранене и изу­чаваха голяма карта, осветена от полилея над тях. Не я за­белязаха.

- Започнете от южния край и тръгнете на север. Пре­дупредете хората да претърсват в редица, на метър разсто­яние един от друг, и да се движат бавно, не сме на състеза­ние. Ако попаднат на нещо, да дадат знак, но да не го докос­ват. Момчетата от ФБР ще го снимат и ще го опаковат в найлонова торбичка - нареждаше полицейският началник Райън. Най-сетне съзря застаналата до вратата Елизабет.

- Ще ни трябват някакви дрехи, госпожо, нещо, което Грейси е обличала наскоро и не е прано. За кучетата.

Елизабет кимна. Началникът отново се обърна кьм хора­та си:

- Бъдете на позиция точно в девет и трийсет. Боби Джо първо ще пусне кучетата в гората, докато ние обиколим игрищата. След това отново ще претърсим гората - може да извадим по-голям късмет на светло.

Елизабет продължи да снове наоколо, докато не се натък­на на една сериозна млада жена, облечена в синьо шушляко- во яке с надпис ФБР, с химикалка и тефтер в ръка. Бяха й я представили преди малко, но не си спомняше името й.

- Мисис Брайс, какъв цвят, размер и марка бельо е но­села Г рейси?

Агентката й зададе въпроса, все едно я питаше дали ис­ка сметана в кафето. Елизабет възпря емоциите си.

- Не знам. Вчера излязох, преди тя да се събуди. Имах дело. Съпругът ми може да знае, попитайте него. Той оста­ви да я отвлекат.

Джан Йоргенсон, специален агент на изпитателен срок, проследи с поглед как майката на жертвата тръгна надолу по шикозната галерия. Във фермите на родната й Минесота нямаше галерии.

Джан се мушна в кухнята, увери се, че е сама, и измък­на едно протеиново блокче от чантичката на кръста си - не беше хапвала нищо от снощи, когато ги повикаха, а не яде­ше понички. Беше издържала без храна толкова дълго са­мо защото миналата седмица беше наблягала на въглехид­ратите заради маратона, в който точно сега би трябвало да участва. В следващия миг някой я ръгна в гърба.

- Горе ръцете!

Джан се обърна и видя момчето на семейство Брайс, ко­ето беше одрало кожата на баща си. Държеше дясната си ръка като пистолет.

- Това го научих от Уди, от „Играта на играчките“.

Хлапето се изсмя и избяга. Джан поклати глава. Сестра му беше отвлечена, а то си играеше на каубои и индианци или на полицаи и престъпници. Явно нямаше никаква представа какво се случва.

Джан изгълта протеиновото блокче на четири бързи хап­ки, докато гледаше малкия телевизор на бара. Един репор­тер говореше от предната веранда:

- ... откуп. Джон Брайс скоро ще се превърне в един из­вънредно богат човек...

Стари новини. Джан излезе, но продължаваше да чува репортера от телевизора в кухнята или от този в съседната стая, или от други невидими телевизори в стаите, покрай които минаваше, включени, сякаш някой изпитваше ужас да не пропусне водещите новини.

- Следващата седмица компанията му „БрайсУер.Ком“ пуска акции на борсата, което ще донесе на Джон Брайс из­ключително...

Джан влезе в кабинета.

- Един милиард долара?

Специален агент Юджийн Девро, на когото бе възложе­но разследването, разпитваше бащата. Джон Р. Брайс ким­на с празен поглед. Седнал с увиснали рамене на дивана, той сякаш всеки момент щеше да падне от изтощение, ако не бяха агент Флойд и Рандал, които седяха от двете му страни и го подпираха. Къдравата му тъмна коса беше разрошена, панталоните му в цвят каки и синята му дънкова риза бяха мръсни и измачкани, а възелът на жълтата му вра­товръзка, щампирана с Мики Маус, беше разхлабен. Лице­то му приличаше на спаднал балон. Но това, което я пора­зи, беше безмерната тъга в кафявите му очи над очилата с черни рамки, увиснали на края на носа му, очите на човек, който внезапно се е изгубил и е останал сам в един вражде­бен свят.