Марк Хименес - Отвличането

- Мама казва, че си пияница.

- Права е - бе отвърнал той.

- Но ти не пиеш, докато съм тук.

- Докато си тук, не изпитвам нужда от алкохол.

- Защо?

- Не знам. Сигурно защото ме спохождат само приятни мисли.

- Значи решението е просто - трябва да съм тук през цялото време.

Той се беше усмихнал.

- Много мило от твоя страна да го предложиш...

- Не, Бен, аз наистина смятам така. Искам да живея при теб.

- Миличка, това не е място за момичета.

- Тогава ти ела да живееш с нас. Къщата е досгатъчно голяма.

- Там няма място за мен. Когато си живял в джунглата, не можеш да дишаш, ако стените са от бетон.

Грейси бе замълчала, преди да каже:

- Тя още те обича.

Когато Бен отвори насълзените си очи, таксито тъкмо спираше пред портала на БРАЙЪРУИК ФАРМС, СТРОГО ОХРАНЯВАН ЖИЛИЩЕН КОМПЛЕКС, както подсказваше и табелата ВЛИЗАНЕТО НА СЛУЧАЙНИ ПОСЕТИТЕЛИ ЗА­БРАНЕНО. Бен си спомни за изтривалката пред родната му къща в Западен Тексас, на която пишеше: „Добре дошли на всички“.

След като провери самоличността на Бен, пазачът обяс­ни пътя на шофьора и натисна копчето за отваряне на вра­тите. Сякаш влязоха в оазис насред пустиня от бетон: висо­ки дъбове, засенчващи широкия път, обширни зелени мора­ви, проблясващи изкуствени езерца, заобиколени от пеше­ходни пътечки. Великолепните къщи бяха скътани навътре в огромните парцели, къщи, които биха накарали всеки гост да зяпне от удивление, но Бен едва ги забелязваше. В ума му беше само Грейси.

Шофьорът на таксито включи радиото: „Снощи в шест и петнайсет полицията в Поуст Оук бе вдигната на крак. Тя разпространи описанието на жертвата и на заподозрения. Десетгодишната Грейси Ан Брайс е бяла, висока около ме­тър и четирийсет и тежи трийсет и шест килограма. С къса руса коса и сини очи. Заподозреният е бял мъж на видима възраст между двайсет и трийсет години, около сто кило­грама, висок към метър и осемдесет, също русокос. За по­следно е видян с карирана риза и черна шапка. Полицията моли всеки гражданин, снимал мачовете в парка на Брайъруик Фармс, да й предостави филмите.“

Арабинът погледна Бен в огледалото за обратно виждане.

- Отвлекли момиченце. В моя страна намираме мъж - той стовари отворената си дясна длан върху таблото - и от­рязваме негови топки. И после негова глава.

Той отново се извърна към пътя и наби спирачки. Бен по­летя напред. Таксито едва не повлече полицейските заграж­дения, поставени напречно на Магнолия Лейн. Двама униформени полицаи застанаха пред таксито с ръце на кобури­те, поклащайки глави. Шофьорът се обърна назад и сви ра­мене.

- Дотук сме - каза той.

Бен плати сметката от четирийсет и пет долара с банк­нота от петдесет и слезе от колата. Утринното слънце про­низа очите му, той потупа дрехите си, за да открие слънче­вите си очила, но се сети, че ги е оставил в джипа. Разтри слепоочията си, но пулсирането не стихна. Имаше нужда от сутрешния си крос, за да прогони снощните демони, но та­зи сутрин не му остана време. Метна чантата си през рамо, премина загражденията и закрачи по тротоара към медий­ния цирк.

Телевизионните коли със сателитни антени, наредени от двете страни на улицата, бяха примамили навън обитатели­те на комплекса още преди закуска. Деца, родители, опера­тори, репортери и полицаи се тълпяха по улицата и тротоа­рите и гласовете им почти заглушаваха непрестанното бу­чене на новинарски хеликоптер, носещ се ниско над тях.

Бен продължи по тротоара и мина покрай репортер, кой­то казваше: „Грейси е видяна за последно в парка „Брайъруик Фармс“, облечена със сини футболни шорти и златиста фланелка с надпис на отбора й „Торнадо“ отпред и деветка на гърба.“

Децата караха колела и кънки по алеите, техници нагла­сяха апаратурата си, фотографи снимаха къщите. Друг ре­портер говореше пред друга камера: „Момичето е отвлече­но след футболен мач в този богаташки комплекс на шей­сет километра северно от Далас.“

Родителите бяха скупчени на групички, хванали за ръце децата си, а по лицата им беше изписан страх, че и те могат да бъдат отвлечени през нощта. Бен познаваше този страх.

По тротоарите и моравите бяха насядали оператори с размъкнати дрехи (Грейси му беше разяснила, че това е мо­ден стил), със слънчеви очила и бейзболни шапки с козирките назад. Седяха в градински столове, отпиваха кафе и се оплакваха от ранното ставане, предлагайки професионално­то си мнение: „Сигурно е някой роднина. Накрая все така излиза.“

Сега това беше тяхното отвличане. Грейси Ан Брайс бе­ше сензация.