Марк Хименес - Отвличането

- Кой сте вие? - попита строго тя.

От тия думи го заболя. Уоли избърса лепкавата си ръка във фланелката, преди да я протегне към нея.

- Аз съм Уоли. Тренирам отбора на Грейси.

- О!

Никакво извинение. Тя оглеждаше ръката си с полепнал по нея сок. Очевидно се чудеше дали да не се избърше в по­лата си.

- Е, Уоли, днес имах важен процес, затова закъснях за мача на Грейс.

- Няма нищо, госпожо, аз просто... нали разбирате, за­ради майка ви.

Тя вдигна поглед и се намръщи:

- Моята майка ли? Какво ви интересува тя?

- О, боже, не знаете ли?

- Какво да знам?

Дори опитът му като нощен управител в „Тако Хаус“ на междущатската магистрала не беше подготвил Уоли да съ­общава подобни новини. Но вече беше отворил голямата си уста и трябваше да продължи.

- Мисис Брайс, майка ви е получила инсулт.

Елизабет отстъпи ужасено.

- Кога?

- Предполагам, че днес. В болница е.

Тя изглеждаше объркана. Посочи към игрището. Уоли погледна натам. Някакъв мъж седеше сам на пейките.

- Съпругът ми не каза, че майка ми е получила удар.

- Бащата на Грейси е присъствал на мача?

Сега вече тя гледаше Уоли, като че ли беше пълен идиот.

- Ето го там, по дяволите, на пейките!

Сега пък Уоли се обърка. Той свали шапката и се почеса по късо подстриганата си глава. Винаги се подстригваше късо, за да не се поти по време на мачове.

- Не сте дошли заради Грейси, нали?

Тя въздъхна достатъчно силно, за да може да я чуе.

- Определено не съм дошла за сладоледа, Уоли.

- Но тя... тя си тръгна.

- Къде е тръгнала?

- В болницата, да види баба си.

- Майка ми живее в Ню Йорк!

- Но брат ви каза, че майка ви е получила инсулт и щял да заведе Грейси в бол...

Жената се хвърли към Уоли и го сграбчи за фланелката. Очите и лицето й бяха добили диво изражение. Тя беше тол­кова близо, че той усещаше горещия й дъх в лицето си, ко­гато му изкрещя:

- Аз нямам брат!

Уоли беше така уплашен, че почувства как се изпуска в шортите. Фунийката сладолед падна на земята. Подивялата жена го пусна и затича към павилиона.

- Грейсиии!

Гласът на Пол Райън, началника на полицията, се смесва­ше с останалите гласове, долитащи от всички страни в тъм­нината, гласове на полицаи и цивилни граждани, които пре­търсваха гората, граничеща с парка. В Поуст Оук. щата Тексас, не отвличат деца! - мислеше си Пол.

- Грейсиии!

Когато получи обаждането, Райън реши, че някоя богата майка на футболистка е изпаднала в истеричен пристъп, за­щото свидното й отроче не се държи за полата й. Неговата собствена жена, учителка в началното училище, наричаше това синдром на бебето Исус, защото всяка богата майка смятала, че разглезената й рожба е с божествен произход. Не се Съмняваше, че съвсем скоро тази майка ще получи обаждане по мобилния си телефон и ще разбере, че моми­ченцето й е отишло при някоя приятелка, а тя дори нямаше да се извини. Щеше просто да се качи в лъскавата си кола и да отиде в някоя пицария, за да се почерпят за победата, убедена, че полицаите в участъка са нейна лична охрана и може да им звъни по всяко време. Когато обаче пристигна на мястото и поговори с треньора на момичето, Пол Райън незабавно осъзна, че това е истинско отвличане - рус мъж с черна шапка беше потърсил детето по име.

- Грейсиии!

Единственото, което Райън виждаше, бяха високите дър­вета и покритата с листа земя пред него, осветени от фенер­чето му, докато навлизаше в тъмната гора.

Той долавя присъствието на другите, но вижда единстве­но дървета, лиани и висока трева - гъста непроходима джунгла. Крачи напред в тъмната нощ. В далечината про­плаква дете. Нужно е да побърза, нещо ужасно предстои да се случи. Отново плач - този път от множество гърла. Из­паренията го задушават, клони бият по лицето и ръцете му, всяка крачка е едно мъчение - ала виковете се усилват, ди­шането му се учестява, сърцето му бие до пръсване...

И ето че внезапно излиза на светло. Горят сламени коли­би, от дулата бълват пламъци. Гърмежите се сливат с кря­съци, квичене, мучене. Удря го миризмата на опърлена ко­зина. Извличат жени и деца от скривалищата и ги хвърлят в калта. Горящите домове осветяват ужасените им лица - нежните азиатски черти са изкривени от отчаяние. Подкар- ват ги като стадо по гясната пътека, след тях остават да зву­чат молби за милост...

„Не! Не! Не! Няма виетконговци! Няма!“

Невръстно момиче, нежно като китайска кукла, отчаяно се втурва да избяга от зверската стръвност, която я задуша­ва - отзад я блъскат яки ръце. На лицето й е изнисан ужас - тя знае какво вършат тези мъже с красиви млади момичета като нея. С поглед търси да открие съчувствие в някое от те­зи сурови лица - и го открива в неговото. Обръща се с без­мълвна молба. Той трябва да я спаси, защото тя ще е и не­говото спасение: нейният живот е залог за душата му. Тя па­да в калта. Нечия огромна ръка я сграбчва, но той я отблъс­ква и внимателно вдига момичето. „Спасете ме. Моля ви, спасете ме“ - чува я да плаче на родния си език. Китайска­та кукла се извръща към светлината и той съзира лицето... лицето на Грейси.