Марк Хименес - Отвличането

Майката на жертвата - четирийсетгодишна, стройна и с напрегнато изражение - се появи в другия край на галерия­та, решителна упътила се към тях, следвана от семейната бавачка - млада испанка, по-възрастна бяла жена със сла­вянски черти, облечена в униформа, и един местен полицай, млад, тъповат на вид, мускулест и с изражение, ясно показ­ващо, че по-скоро би участвал в престрелка с мексикански наркокартел, отколкото да получава заповеди от майката. Тя беше облечена делово и изглеждаше безупречно в ушит по поръчка костюм и обувки на висок ток. Беше с идеална прическа и грим. Такава жена не оставаше незабелязана на улицата. Пръстът й разсичаше въздуха.

- Намери го, нахрани го, следвай го навсякъде. Не го оставяй да излезе от къщата и не го изпускай от очи. Раз­брано?

- Si, senora. - Испанката се отдели от антуража.

Майката се обърна към прислужницата:

- Силвия, поръчай храна. Няма да открият дъщеря ми на празен стомах.

- Да, мадам. - И тя изчезна още преди думите да заглъх­нат.

Следващата заповед бе изстреляна към полицая:

- Разкарайте тези хора от моравата ми.

- Ще се опитам, мадам, но...

- Никакво „но“. Направете го. Ако трябва, стреляйте.

- Ъъъ, да, мадам. - Младият полицай се предаде и изле­зе навън, клатейки глава.

Когато майката се приближи, Девро забеляза очите й - бдителни и съсредоточени, а не празни и объркани, каквито обичайно бяха очите на родителите в подобна ситуация. Девро й кимна, докато минаваше покрай него. Беше сут­ринта след отвличането на дъщеря й, а тя беше облечена елегантно и напълно се владееше. Девро съзнаваше, че то­ва е нейният начин да се справи с положението, да се пре­струва, че все още контролира живота си. Това, разбира се, не беше вярно. Животът на дъщеря й - и съответно нейни­ят собствен - сега се контролираше от похитителя.

- Доста корава жена - отбеляза Флойд.

Господи, моля те да е за откуп.

Останала насаме за момент, Елизабет Брайс се спря, подаря глава на стената и затвори очи. Адреналинът в кръв­та й пулсираше както когато очакваше да чуе присъдата на обвиняемия, но днес нямаше къде да отиде, нямаше кого да защитава, нямаше свидетел на кръстосан разпит, нямаше лековерни съдебни заседатели, пред които да произнася заключителната си пледоария за истината и справедливостта. Нямаше какво да прави, освен да обикаля къщата, да се на­дява и да се моли. Тази сутрин под душа каза първата си мо­литва от трийсет години насам.

Господи, моля те да е за откуп.

Тя си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Сърцето й биеше лудешки, като че ли току-що беше тренирала цял час на степера. Дисциплинираното й тяло се беше поддало на страха точно както дисциплинираното й съзнание се беше поддало на паниката. Връхлитаха я хиляди мисли. Къде е Грейс? Мъртва ли е? Още ли е жива? Кой я е отвлякъл? Какво й е направил? Пари ли иска? Защо тогава не се обаж­да за откуп? От ФБР знаят ли какво правят? Ще се върне ли някога? Защо на мен? Защо моето детенце? Как можа Джон да допусне да я отвлекат? Как?

Проклет да е!

Тя почувства гневът да се надига в нея, онзи гняв, който се спотайваше точно под повърхността, винаги готов да из­плува и да завладее всяка ситуация; онзи гняв, който се опитваше да потиска всеки ден от живота си. Днес битката се оказваше изключително трудна, защото Елизабет Брайс по никакъв начин не можеше да проумее как собствената й дъщеря е могла да бъде отвлечена под носа на тъпия й съ­пруг в един обществен парк!

Миналата нощ в парка тя беше проклинала съпруга си, след като паниката отстъпи място на гнева. Първо обаче се беше оставила на паниката и напълно беше изгубила конт­рол. Крещеше, сграбчваше деца и родители и повтаряше: „Виждали ли сте Грейси? Виждали ли сте Грейси?“, и тича­ше в кръг, и викаше Грейси, докато не прегракна. Тогава гневът й надделя и тя се разбесня първо на Джон и след то­ва на треньора на дъщеря си.

- Посочил си Грейси на похитителя й? Проклет идиот!

Родители и полицаи бяха претърсвали парка до късно през нощта. Когато от ФБР пристигнаха и прецениха, че то­ва са по-скоро хаотични действия, отцепиха парка и нареди­ха на всички да го напуснат. Търсенето трябвало да е орга­низирано, а и доказателствата можели да бъдат стъпкани. Казаха, че след като Грейси не е открита след осем часа, явно не се намира в парка. Затова Елизабет се беше прибрала вкъщи, беше се молила под душа и после се беше преобляк­ла. Държеше се будна повече от двайсет и седем часа с ка­фе и адреналин. Беше приучила тялото и ума си да функци­онират без сън; безсънието щеше да й се отрази някъде на трийсет и шестия час, когато съзнанието й щеше да се предаде на физическото изтощение и тя щеше да заспи. Но не сега. Не още. Тялото й вече беше уморено, но умът й оста­ваше буден и гневен: По дяволите, как е могъл Джон да по­зволи някой да я отвлече! Тя сви юмрук и удари стената.