Марк Хименес - Отвличането

Още щом се събуди, съзнанието й се възползва от ран­ния час, когато беше най-уязвима, и започна отново да я из­мъчва с ужасяващи образи: безжизненото тяло на Грейси лежи в някоя канавка, мравки и червеи пълзят от замлъкна­лата й уста, лешояди кълват сините й очи, плъхове гризат красивото й лице...

Усети как червата й отново се бунтуват.

Преди седем дни Елизабет се беше облякла в тази баня с най-подходящия си костюм за спечелване на дело; онзи ден беше започнал като всеки друг, но беше завършил с из­чезването на Грейси от живота й. Как беше възможно живо­тът да се преобръща за части от секундата? Как можеше да е толкова несправедлив? Суров? Жесток? Зъл? Беше си за­давала същите тези въпроси преди десет години. Тогава не намери отговорите, сега също не ги откриваше. Но тогава имаше Грейси. Сега нея я нямаше.

- Тръгвам.

Джон стоеше до вратата. Знаеше, че му се иска тя да го прегърне и да му каже, че го обича. Той се нуждаеше от това и тя имаше желание да откликне. Опита се да стане, но беше отмаляла. Той понечи да тръгне.

- Джон, аз...

Той се обърна. Никога не беше събирала сили да изрече тези думи. Не успя да ги изрече и сега. Злото беше отнело от живота й тази любов. Джон си тръгна.

Тя се подпря на тоалетната и отново повърна.

Бен и Кейт излязоха от къщата край басейна и видяха Джон застанал до един лъскав червен рейндж роувър. Беше облечен с дънки и памучен пуловер с надпис „МТИ“ и носе­ше маратонки. Изглеждаше също като в деня, когато тръгна за колежа.

- Идвам с теб, Бен.

Бен се протегна и стисна рамото на сина си.

- Разбирам желанието ти да дойдеш, синко, но това не е работа за теб.

Бен се обърна, но Джон го хвана за ръката.

- Знам, Бен. Това е мъжка работа, а аз не съм голям мъж, Но Грейси е моя дъщеря. И ако е жива, си я искам обратно.

Бен се канеше да нареди на Джон да си стои у дома, но зърна в очите му същото, което чувстваше в сърцето си: на­мирането на Грейси беше въпрос на живот и смърт, за него и за нея.

- Добре, сине, тръгваме заедно.

Бен влезе в колата. Кейт застана до Джон и го прегърна.

- Бъдете внимателни - каза тя. След това добави тихо, като си мислеше, че Бен не я чува: - Прави точно каквото Бен ти каже и може да си върнем Грейси. Той знае какво върши.

Пейзажът под тях беше безкраен и мрачен. Беше четвър­тък и те летяха над Западен Тексас. Планът им беше да слязат в Албъкърки, да отидат с кола до хижата на Бен в Таос, да вземат нещата му - които, както той самият каза, не можеха да бъдат пренасяни в самолет - и оттам да се отправят към Айдахо Фолс, за да разговарят с Клейтън Лий Тъкър, послед­ния човек, видял Грейси жива.

Ръцете на Бен бяха сплетени в скута му, очите му бяха затворени и дишането му беше бавно и равномерно. Стю­ардесата повдигна въпросително вежди към Джон, когато Бен не откликна на предложението й за кафе, чай или сок.

- Черно кафе и за двамата - отговори Джон.

Свали поставката на седалката пред Бен, а после и пред себе си. Стюардесата постави чашите с кафе в гнездата. Джон отпи от кафето си и предположи, че ще пътуват в мълчание, но Бен отвори очи.

- Благодаря ти, че позволяваше на Грейси да идва при мен. Разбрах, че Елизабет е била против, но ти си се застъ­пил.

Това всъщност беше единственият случай, в който Джон Р. Брайс се беше осмелил да противоречи на съпругата си.

- Последния път, когато я видях - продължи Бен, - оти­дохме с колата до Санта Фе да занесем една маса. Когато стигнахме, аз внесох масата в галерията, а тя остана отвън, да гледа как индианците продават стоката си на площада. На излизане я заварих да си приказва с някакъв стар навахо, все едно са най-добри приятели. - Бен леко се усмихна. - Носеше индианско украшение за коса. Усмихна се и ми по­маха.

Бен се обърна към Джон. Очите му бяха влажни.

- Помниш ли последния път, когато видя лицето й?

Джон се облегна. Спомняше си.

Грейси дръпва Бренда и Сали, за да спрат. Изведнъж усеща колко е важно да се обърне и да погледне баща си. Отново я е обзело онова лошо чувство, като кошмар, който се случва наяве. Чувството, че ще й се случи нещо много страшно. Чувството, което изпитва вече повече от седмица винаги когато е навън през междучасието или по време на тренировка на футболното игрище, или на път за вкъщи след училище. Все едно някой я наблюдава. Дебне я.

Цялата й кожа настръхва.

Слънцето блести в очите й и тя примижава. Забелязва баща си, който я гледа от пейките до игрището. Обикнове­но когато лошото чувство я обземеше, тя заставаше до ня­кой възрастен и чувството я напускаше. Но не и днес. Не и сега. Отчаяно й се иска да изтича при баща си.