Марк Хименес - Отвличането

Парите му обаче не можеха да опазят семейството му. Знаеше, че единствената му надежда е един пияница. Бен Брайс му предлагаше надежда. Надеждата, че Грейси е жи­ва, че един ден може да се върне. Надеждата, че баща й мо­же отново да обгърне съвършеното й личице с ръце и да си мисли колко е прекрасна. Съзнаваше, че в копнежа му няма логика. Нито здрав разум. Имаше единствено чувства. И вяра. Джон беше чел за болни от рак, които отиваха в Мек­сико, за да се подлагат на клизми и други знахарски тера­пии, надявайки се на някакво чудо. Беше се питал колко от­чаян трябва да е човек, за да направи подобно нещо, да про­пътува хиляди километри с надеждата за чудо. Сега знаеше.

И така, Джон Р. Брайс щеше да се изключи от своя вир­туален свят и да се впусне в истинския, преследвайки меч­тата на Бен и дъщеря си. И надявайки се.

За първи път в живота си Джон Брайс щеше да последва баща си.

Имението беше потънало в мрак и тишина, сякаш скър­беше. Агентите на ФБР си бяха тръгнали. Всички се бяха усамотили в стаите си, за да размишляват над живота си без Грейси. Всички освен Елизабет.

Тя беше в киносалона и гледаше късните новини. Един похитител на деца беше мъртъв. Щеше да бъде погребан на следващия ден. Животът щеше да продължи. Но не и живо­тът на Грейси. Не и животът на майка й.

Дъщеря й беше мъртва.

Злото отново беше победило.

Бен лежеше в леглото; единствената светлина идваше отвън. Ръцете му бяха скръстени под главата, а умът му бе­ше изпълнен с въпроси: Защо Клейтън Лий Тъкър не е раз­познал Грейси, мъжете и татуировката? Наистина ли е луд? И защо телефонът му даваше заето по цял ден и цяла нощ? Защо двамата мъже бяха завели Грейси в Айдахо? Но най- притеснителният въпрос беше дали миналото му се е завър­нало да преследва Грейси?

Вратата на къщата край басейна се отвори и Кейт над­никна вътре.

- Бен?

- Да.

Кейт се приближи и седна на края на леглото; загледа се в ръцете си и започна да си играе с колана на халата си. Той я изчака да събере сили да изкаже това, за което беше дошла.

- Бен, имал ли си друга жена?

- Не, Кейт, просто друга бутилка.

Тя се изправи, разтвори халата си и го остави да падне на земята. Отметна одеялото, легна до него и положи глава върху гърдите му. Кейт щеше да е там, когато той се събу­деше на следващата сутрин.

Бен Брайс отвори очи и вместо да види куче, чакащо сутрешната си разходка, видя жена си, която спеше до не­го за първи път от пет години насам. Топлината на кожата й до неговата го накара да съжали за всичките изгубени го­дини.

Утрото настъпваше и той трябваше да тръгва, но лежеше неподвижно; още не беше готов да се раздели с то­зи миг. На младини, когато животът още не го бе смазал, той лесно пропускаше подобни моменти, убеден, че му предсто­ят много такива; сега се опитваше да задържи всеки миг възможно най-дълго. Прегърна жена си за последен път.

Спомни си първата вечер, когато Катрин Маккълоу бе­ше легнала до него, на 6 юни 1968 година, в деня на сватба­та им. Той беше на двайсет и две и беше младши лейтенант; тя беше на двайсет и беше девствена. Когато дойде при не­го и остави нощницата да падне от раменете й, той разбра, че никога няма да пожелае друга жена.

Но животът скоро започна да му нанася удари.

Кейт го беше напуснала, а сега той трябваше да я напус­не. Внимателно се измъкна от леглото, за да не я събуди. Когато тя се размърда, той вече беше облечен и готов за път. Отиде при нея, седна на ръба на леглото и отмахна чер­вените кичури коса от лицето й. Кейт отвори очи и се вгле­да в неговите, сякаш се опитваше да прочете мислите му. Накрая каза:

- Тя наистина е жива.

Той кимна.

- Но защо? Защо я е отвлякъл?

Бен отвърна поглед.

- Не знам.

- Наистина ли не знаеш?

Кейт стана, облече халата и стегна колана около кръста си.

- Това има ли нещо общо с онази татуировка?

- Искаш да кажеш с войната?

- Да, с онази проклета война.

Бен се изправи и взе чантата си.

- Кейт, всичко има нещо общо с онази война.

Елизабет повърна жлъчка в тоалетната и отново пусна водата. Устата й киселееше; хранопроводът й беше възпа­лен от зачестилото сутрешно повръщане. Все още на коле­не, тя взе шишето със зелена вода за уста, което сега дър­жеше наблизо, отпи глътка, изжабурка устата си и изплю течността в тоалетната. Отпусна се на пода; усети хладина­та на мрамора по босите си крака. Опря глава върху седалката.