Марк Хименес - Отвличането

- Разликата е, че съм виждал деветдесет и три мъртви деца отблизо. Това веднага стопява всякаква надменност.

Девро излезе от колата, взе чантата и куфара си от зад- ната седалка и мина откъм страната на Джан.

- Събери останалите доказателства и напиши доклада си. Ще го прочета, когато приключа в Де Мойн. Знаеш номе­ра на мобилния ми телефон. Ако имаш нужда, обаждай се.

Тъкмо щеше да тръгне, когато Джан го спря.

- Наистина ли мислите, че Дженингс е отвлякъл Грей­си?

- Не знам... но знам, че тя е мъртва.

- Ако имахме правомощия, щяхте ли да приключите случая?

Специален агент Девро се изправи, загледа се в синьото небе и после отново се облегна на прозореца.

- Не.

Животът не е приказка.

Катрин Маккьлоу не знаеше това през 1968 година. Бе­ше се омъжила за мъжа на мечтите си, но го изгуби заради кошмара на войната. Бен Брайс беше отдал душата и сър­цето си на армията и онази проклета война и с това разби сърцето си, очерни душата си и загуби войната. Когато се завърна от Виетнам, той се опита да намери утеха в бутил­ката. Така и не престана да я търси там.

Армията се опита да остави войната и воините в минало­то и да се превърне в мироопазваща сила. Шефовете няма­ше как да понижат най-награждавания от виетнамската вой­на, но не се чувстваха длъжни да го назначат на отговорен пост. Бен казваше, че когато изгубиш някой мач или война, не отиваш на парад.

След пенсионирането му Кейт отиде при него в хижата. Беше се надявала, че пенсионирането ще освободи духа му, но той взе войната със себе си в Таос. След няколко години тя се събуди една сутрин и прие истината за Бен Брайс: вой­ната никога нямаше да свърши. Той никога нямаше да наме­ри покой, до деня на смъртта си. А както пиеше, този ден нямаше да е толкова далеч.

Кейт Брайс отказа да живее в очакване на този ден. Не можеше да спаси съпруга си от самия него. И затова го на­пусна. Сега, докато крачеше из стаята, тя се чувстваше ка­то девойка, която се подготвя за първата си среща. Събира­ше смелост да отиде при Бен. Имаше нужда да легне до не­го и да почувства ръцете му около себе си - още веднъж, преди да я напусне. Беше я напускал много пъти, но тя чув­стваше, че този път е различно.

Този път Бен Брайс нямаше да се върне.

- Кога ще се върнеш? - попита Сам, вирнал нагоре не­винното си личице. Бен Брайс беше решен да не казва ни­що, което може да изтрие тази невинност.

- Скоро.

Сам поклати глава.

- Типичен отговор от възрастен - неясен.

Бен се усмихна. Все едно говореше с Джон на същите години. Той приседна на леглото.

- Не е неясен. Просто не мога да кажа със сигурност.

- Но ще се върнеш, нали?

Бен се замисли за момент. Този път нямаше как да отго­вори уклончиво. Затова каза онова, което момчето искаше да чуе:

- Да.

Малкия Джони Брайс беше дребен, слаб, плах и изклю­чително интелигентен. Търпеше подигравки и оскърбления, тормоз и побой. Беше вглъбен в себе си и много самотен. Нямаше други приятели освен майка си и компютъра. Беше момчето на мама, защото баща му беше заминал на война. Мразеше живота си до деня, в който пристигна в Масачусетския технологичен институт, където всички бяха като него. Притежаваше коефициент на интелигентност 190, по­лучи докторска степен по алгоритми и при завършването си основа своя собствена компания и си постави за цел да из­мисли убийствено приложение. Десет години по-късно той се превърна в милиардер: в 9:30 ч. сутринта източно време „БрайсУер.ком“ пусна акциите си на борсата по 30 долара всяка; в 16:00 ч. - в края на работния ден - цената им скочи до 60 долара на акция.

Джон Р. Брайс имаше състояние от два милиарда дола­ра.

Това беше денят, за който беше мечтал, откакто се пом­неше - като тийнейджър, който очаква с нетърпение деня, в който ще изгуби девствеността си, деня, в който ще се пре­върне в мъж. Днес трябваше да бъде този ден за Джон Р. Брайс. Сега обаче, докато стоеше в семейната спалня в имението си за 3 милиона долара и гледаше отражението си в огледалото, той все още виждаше Малкия Джони Брайс.

Не беше намерил мъжествеността си на Уолстрийт; ве­роятно щеше да я намери в Айдахо.

Беше се опитал да си представи живота без Грейси. Не можеше. Не искаше такъв живот. Раждането на Грейси ги беше сближило; смъртта й щеше да ги раздели. Елизабет щеше да го напусне и да вземе Сам. Семейството му, тази тънка нишка, която го свързваше с реалния свят, заплашва­ше да се скъса и той би дал всеки цент от новото си богат­ство, за да спаси това семейство.