Марк Хименес - Отвличането

Стига тези усилия да гарантираха, че ще получи любов­та на Елизабет.

Беше живял десет години без любовта й и без да изпит­ва съжаления от момента, в който за първи път видя Грейси в родилното отделение. Нямаше значение, че обича Елиза­бет повече, отколкото тя го обичаше, защото любовта на Грейси далеч изравняваше разликата. Но сега любовта на Грейси си беше отишла. И за първи път от десет години той почувства разликата, почувства една празнота, която акци­ите му не можеха да запълнят.

Някой седна на дивана и сложи ръка върху неговата над одеялото. Той се помоли това да е Елизабет, която е слязла да му каже, че двамата заедно ще оцелеят без Грейси; да го попита дали може да легне до него и да го прегърне, да му прошепне, че го обича с цялото си сърце.

Бен седна на дивана до Джон внимателно, за да не го съ­буди. Спомни си деня през 1969 година, когато доведоха сина му у дома, увит във войнишко одеяло, отчаяно нужда­ещ се от баща. Но си остана само с майка. Месец по-късно лейтенант Бен Брайс се беше върнал във Виетнам, за да освобождава потиснатите.

Не беше успял.

По времето, когато завинаги напусна Виетнам, Джон ве­че беше поел по своя път, далеч от Бен Брайс; бяха две на­ранени души, подели битка с демоните си. Животът в арми­ята беше суров към Джон; той не успя да се приобщи към останалите синове на военни в базите, където ги местеха през следващите десет години, докато армията се опитваше да скрие най-награждавания си войник от Виетнамската война, опитваше се да намери начин да забрави тази война и нейните воини. Бен щеше да напусне армията, но не мо­жеше; трябваха му двайсет години служба, за да получи пенсия, с която да издържа семейството си. Специалните умения на полковник Бен Брайс като че ли не се търсеха в частния сектор.

Поне Джон беше поел живота си в свои ръце, след като напусна Форт Браг и Северна Каролина, за да отиде в Бос­тън и Масачусетския технологичен институт, с отлични ре­зултати на приемния изпит и пълна стипендия през същата година, когато Бен се беше пенсионирал. Бен Брайс обаче нямаше свой собствен живот; един воин завинаги остава роб на войната.

Джон се обърна. В очите му се четеше явно разочарова­ние, сякаш Бен Брайс беше последният човек на земята, когото искаше да види в този момент.

Баща и син се спогледаха мълчаливо.

- Защо дойде, Бен? - попита Джон. - Израснах без теб. Ти се връщаше у дома само за да ни преместиш в друга ба­за, в друго училище, при други побойници, които да ме тор­мозят. И ти не спаси онези хора — изгуби великата война. Беше герой на Америка и докъде те доведе това? Живееш с едно куче. - Той се изправи. - Не беше до мен, когато имах нужда от теб. Сега не ми трябваш.

Думите на сина му го удариха като юмрук в лицето. Той стисна зъби, за да потисне чувствата си.

- Знам, че нямаш нужда от мен, синко. Предадох те и съжалявам за това. Може би някой ден ще намериш сили да ми простиш. - Той се изправи. - Не съм дошъл за това, Джон. А за Грейси. Тя има нужда от мен и аз няма да пре­дам и нея. Утре сутрин тръгвам за Айдахо.

- За Айдахо? Какво има там?

- Грейси е там.

- Бен...

- Тя е жива.

- Дженингс е мъртъв.

Кейт стоеше на вратата.

Гумите на лексуса пронизително изсвистяха, когато ко­лата рязко спря на мястото за инвалиди на паркинга точно пред кметството. Ако някой от полицаите, които стояха на тротоара и учудено-наблюдаваха случващото се, беше за­държал жената по анцуг и маратонки, с пъхната зад ушите разчорлена коса и без грим, и я беше попитал дали знае, че е паркирала неправилно, тя щеше да излъже, без да й мигне окото.

Жената изтича по тротоара и влетя в сградата, минавай­ки през металните детектори, без да забавя ход, предизвик­вайки високия вой на сирените. Полицаят на пропуска я пресрещна, но щом я разпозна, се отдръпна и я последва на почетно разстояние. Тя мина през фоайето и се отправи ди­ректно към кабинета на началника на полицията. Той седе­ше зад бюрото си.

- Искам да го видя - настоя жената.

Началникът я огледа, въздъхна и бавно кимна. Направи знак на полицая от пропуска, който се изправи и поведе же­ната по коридора, през охранявани врати, до малкия за­твор. Двама служители на кметството я разпознаха и бър­зо изърнаха поглед. Още от входа на затвора жената видя няколко полицаи и агенти на ФБР, които стояха пред отво­рената врата на една килия, където някакъв фотограф пра­веше снимки от различни ъгли. Жената се приближи и обектът на фотографа бавно влезе в полезрението й: тяло­то на Гари Дженингс висеше безжизнено от противопожарната тръба.