Марк Хименес - Отвличането

Освен че беше редно да постъпи точно така.

А и бебето. Бебето на име Сара лежеше в родилното от­деление в критично състояние - беше се родило почти два месеца преждевременно. Пол Райън ли носеше отговорност за бебето? Мамка му, не той беше сложил кръвта и фланел­ката в колата на Дженингс! Нито пък се беше обаждал де­вет пъти на жертвата! Не беше привиквал бременната му жена в участъка!

Само че той й беше показал порно снимката.

Едно бебенце можеше да умре, защото той се нуждаеше от самопризнания, за да запази работата си. Пол Райън се чувстваше виновен. Угризенията го държаха буден през ця­лата нощ и го караха да крачи из къщата, докато не го обзе чувство за срам. Бебето Сара.

Към четири часа сутринта - дали от необходимостта да изкупи греховете си или от недостиг на сън - Пол Райън взе съдбовно решение. Ще постъпи както е редно.

В шест часа сутринта обаче Дженингс го бе изпрева­рил.

Райън стоеше пред килията на Гари Дженингс и гледаше безжизненото му тяло, което висеше от тавана. Единият крачол на белите затворнически панталони беше завързан около врата му, а другият беше увит около тръбите на но­вата противопожарна система, която бяха инсталирали ми­налия месец в съответствие с разпоредбите.

Невинните заподозрени не се самоубиват.

Беше сряда сутринта и треньорът Уоли си подсвирква­ше, докато вървеше към кметството на Поуст Оук. За раз­лика от повечето посетители, които щяха да дойдат тук днес, Уоли Фейгън беше щастлив човек. Щастлив и дори горд от себе си - чувстваше се толкова патриотично на­строен, че изпитваше желание да козирува на собственото си отражение в стъклените врати.

Беше дошъл, за да освободи един невинен човек.

На входа Уоли поспря и поизпъна дрехите си, нагласи вратовръзката, която си беше сложил на ризата с къс ръкав в случай, че има камери и репортери. С малко повече къс­мет можеше да бъде показан по новините на националните телевизии и дори интервюиран от Кейти Курик. Можеше да се превърне в истински герой.

Той отвори вратата и влезе в сградата. На входа имаше метални детектори като на летището и униформен полицай, който проверяваше влизащите. Уоли започна да вади съдържанието на джобовете си в пластмасовия контейнер, но вдигна поглед, когато един полицай забързано се приближи. Хилеше се, като че току-що е спечелил цял вагон понички.

- Кучият му син сам се довършил!

Ченето на другия полицай увисна.

- Без майтап?

- Мда. - Хилещият се полицай се хвана за врата, изпле­зи език и захъхри. — Обесил се е в килията си снощи. А мо­же и да е в резултат на някоя перверзна сексуална игра.

Двамата полицаи весело се изкикотиха, но на Уоли му прилоша. Не искаше да пита, но се налагаше.

- За кого говорите?

- За Дженингс - отвърна ухиленият. - Онзи тип, дето отвлече Грейси.

- Какво... мъртъв ли е?

- Като пън. Направи услуга на всички. Без процес, без обжалване, без екзекуция. Случаят е приключен.

В същия момент двойните врати зад Уоли се отвориха и развълнувани репортери и оператори с камери връхлетяха вътре.

- Вярно ли е? - крещяха те. - Наистина ли Дженингс се е самоубил?

- Мда - отговори първият полицай, давайки им знак да минават през детекторите, без да ги проверява. - Сам си из­пълни смъртното наказание.

За части от секундата в съзнанието на Уоли Фейгън се разиграха два различни варианта, според които можеше да се развие животът му — така ярко, като че ли гледаше филм. Решението щеше да определи бъдещето му. Първият вари­ант предполагаше да влезе вътре, право в кабинета на на­чалника на полицията, който щеше да е пълен с репортери, да застане пред микрофоните и камерите и да разкаже на света онова, което знаеше, онова, което си беше припомнил снощи в работата: русият мъж с черната шапка и карирана риза, който беше потърсил Грейси след мача, нямаше пока­залец на дясната ръка. Мъжът не беше Гари Дженингс, за­щото на Гари всички пръсти си му бяха на място. Дже­нингс не беше похитителят. Той беше невинен. А сега беше мъртъв. И Уоли беше виновен за това. Всички щяха да го кажат - полицейският началник, пресата, ФБР, бременна­та жена на Дженингс, целият свят. Уоли Фейгън със сигур­ност щеше да се появи по телевизията, но никой нямаше да го провъзгласи за герой. Щяха да го обвинят за смъртта на един невинен човек.

Винаги се намира на кого да стоварят вината.

Уоли избра втория вариант. Той взе личните си вещи от пластмасовия контейнер, върна ги в джобовете си и излезе от сградата, заричайки се да отнесе тайната си в гроба.