Марк Хименес - Отвличането

Не беше разказал на Деби за присъдата си по време на следването си. Какво ли си мислеше тя за прекрасния си съпруг сега? И какво щеше да си мисли дъщеря му за ба­ща си, когато научеше? Нямаше да има пари за нейното об­разование. Той беше пропилял акции на стойност един ми­лион долара. Деби нямаше да има нова къща. Той нямаше да има собствена компания. Нямаше да има бъдехце. Ще­ше вечно да се срамува. Както и Деби. Тя щеше да бъде съ­сипана. Щеше да се наложи да се преместят в друг град - ако Деби изобщо му повярваше. Ако изобщо го оправда­еха.

Нима съществуваше шанс да го оправдаят? Бяха откри­ли кървави следи от Грейси в колата му. Порнографска снимка на дете и фланелката й. Бяха проследили обаждания до нея от мобилния му телефон. Треньорът го беше иденти­фицирал в съда. Неоспорими доказателства , така беше ка­зал адвокатът. Кой щеше да повярва на Гари Дженингс, про­падналия тип?

Единственият сблъсък на Гари със закона преди осем го­дини го беше научил, че американската правораздавателна система няма нищо общо с истината и справедливостта. За­това и се вслуша в препоръката на адвоката си, прие да се признае за виновен по по-леко обвинение и получи условна присъда.

- Гари - беше казал адвокатът му, - ако си готов да по­вериш живота си в ръцете на дванайсет граждани, които не са достатъчно умни, за да се измъкнат от ангажимента да станат съдебни заседатели и които биха предпочели да хва­нат разпродажбите в „Уолмарт“, вместо да седят в съда и да решават съдбата ти, то трябва да пледираме за оправдател­на присъда поради невменяемост, защото явно си луд!

Гари Дженингс със сигурност щеше да бъде признат за виновен. И тогава какво? Смъртна присъда. Ще чака десет години да умре от смъртоносна инжекция? Или доживотна присъда без право на обжалване и ще чака поредния съки- лийник, който ще го изнасили, в крайна сметка ще хване СПИН и ще умре от бавна и мъчителна смърт. Родителите му бяха покойници, нямаше братя и сестри и скоро нямаше да има никого. Обречен на позорна самотна смърт.

Тъмнината обгърна съзнанието му, докато сълзите се стичаха по лицето му. Чувстваше се толкова самотен, тол­кова сломен, останал без вяра, надежда или бъдеще. Живо­тът му беше свършил. Това, че още дишаше, беше формална подробност. Той погледна нагоре. Оставаше му само един изход.

Гари Дженингс разкопча ципа на белите затворнически панталони.

Началникът на полицията Пол Райън лежеше буден, обзет от съмнения относно главния си заподозрян. Наис­тина ли Гари Дженингс беше отвлякъл и убил Грейси Ан Брайс? Всички доказателства го потвърждаваха: фланел­ката, снимката, телефонните обаждания, предишното престъпление, разпознаването от страна на треньора, а сега и кръвта на жертвата, но все пак... нещо просто не пасваше. Всичко беше прекалено точно. Всички доказа­телства сочеха към Дженингс, а не би трябвало. Образо­ван служител в компютърна компания преследва дъщерята на шефа си? Обажда й се от мобилния си телефон в работно време и не прави никакъв опит да прикрие следите си? Оставя фланелката й в колата си? Под стелката има снимка с детска порнография? Наистина ли Дженингс бе­ше толкова глупав? И след като тъпанар като Еди е наме­рил колата му отключена, не би ли могъл да го направи всеки друг?

След щателна проверка най-способните агенти на ФБР бяха открили единствено малко размазано петно кръв и ни­какви други доказателства - нито косми, нито отпечатъци от пръстите й или нишки от дрехите й, нито трева от футболното игрище и листа от гората. А и треньорът не беше особено сигурен, въпреки че Дженингс в общи линии отго­варяше на описанието на заподозрения.

Разбира се, снимката на Дженингс и домашният му ад­рес бяха в щатския сайт за извършители на сексуални пре­стъпления; всеки, който искаше да открие рус синеок мъж, осъден за изнасилване, лесно можеше да го направи. Но защо ще се спре на някой, който работи за бащата на жертвата? С каква цел? За да го натопи, защото някога се е провинил? Нямаше логика. Той мислено претегли пре­димствата и недостатъците на ровенето по-навътре в не­щата и бързо реши, че няма никакви предимства, не и за Пол Райън.

На петдесет и две години надали щяха да се разкрият други възможности за работа в полицията. Нямаше на как­во повече да се надява. Седемдесет и пет хиляда годишно плюс безплатна здравна застраховка. След още осем годи­ни щеше да се пенсионира - с достатъчно пари да заживее в някоя малка къща в Сън Сити заедно с жена си. Очакваше го хубав живот... или поне приличен. Готов ли беше да за­хвърли този шанс заради Дженингс? Заради този осъждан хлапак? Е, може известният му адвокат да успееше да дока­же, че е невинен. Което не беше много вероятно при огром­ния обществен отзвук. Смърт чрез инжекция - това беше бъдещето му. То обаче не беше грижа на Райън: такъв беше законът! Защо Пол Райън да рискува финансовата си сигур­ност заради това момче? И то заради нищожната вероят­ност похитителят да е друг? Дори една крачка в тази посо­ка и Райън рискуваше да загуби работата си - кметът няма- sue да е доволен, а какво би означавало това за него? Да остане не само безработен, но и без никакви шансове. Без здравна застраховка. Без пенсия. Да работи в „Уолмарт“. Не откриваше нито една разумна причина да се порови по-надълбоко.