Марк Хименес - Отвличането

- Това е!

Вик Нийл вече шест години беше съдружник в „Крейн Макуортър“, престижна юридическа фирма на Уолстрийт с 1900 служители, и сега беше прехвърлен в даласката канто­ра на фирмата. Той погледна към най-новия си клиент, свит като ембрион върху нара в затворническата килия, с лице към бетонната стена.

- Дженингс - провикна се пазачът, - адвокатът ти е тук.

Дженингс не помръдна. Пазачът сви рамене, отвори вра­тата на килията, пропусна Вик, след това затвори и заклю­чи. Вик придърпа металния стол към нара, седна, вдигна ку­фарчето на коленете си, отвори го и извади жълт тефтер и химикалка. Затвори куфарчето и написа в горния край на листа: Гари Дженингс/ „Щатът Тексас срещу Гари Дженингс“/99999-9909. Името на клиента, другата страна по делото и сметката на клиента, в този случай номерът на маркетинговата сметка на фирмата. Беше възприел този навик още от първия ден в кантората; никой адвокат от „Крейн Макуортър“ не си мръдваше пръста, преди да напи­ше номера на сметката на клиента.

Разбира се, този клиент нямаше да получи сметка. Фир­мата беше поела този случай pro bono. Рекламен трик, който бе залегнал в маркетинговата програма на „Крейн Макуортър“, естествено. Един шумен процес, в който се иска смъртно наказание, гарантираше безценна реклама на кантората и адвоката, поел случая. Както старият Мак­уортър неведнъж беше казвал: „Клиентите не могат да те наемат, ако не те познават.“ И тъй като броят на адвокати­те, които шареха между Вашингтон и Лос Анджелис в тър­сене на клиенти, вече надхвърляше един милион, необхо­димостта да бъдеш известен придоби епидемичен харак­тер сред адвокатската колегия.

Човек вече не можеше да се обърне, без да се натъкне на някой адвокат, който отчаяно се опитва да стане известен. В името на маркетинга адвокатите се промъкваха във всеки градски съвет, общинска комисия, граждански комитет, благотворителни организации, църкви, клубове, конфликти, кризи, полемики, безредици, коридори на властта или слу­чаи с широк обществен отзвук. Вик Нийл имаше афинитет към шумните процеси, особено при вероятност от смъртно наказание; наскоро се беше прехвърлил в кантората на фир­мата в Далас, защото щатът Тексас екзекутираше затворни­ци по-бързо от самия Саддам Хюсеин в апогея си. Когато тази вечер му се бяха обадили, той веднага прие възмож­ността да представлява един сексуален насилник, застра­шен от смъртоносната инжекция.

По съвет на своя маркетингов консултант „Крейн Мак­уортър“ бяха започнали да приемат дела с вероятност за смъртна присъда година след като Вик се присъедини към компанията. Първоначално кантората поемаше само об­жалвания, дезинфекцираната версия на престъплението. Прочитането на стенограмата на един жесток процес за убийство беше значително по-лесно от четенето на съдебен трилър и адвокатите на компанията, възпитаници на Бръшляновата лига, не бяха изправени пред необходимостта да се срещат очи в очи с хладнокръвни убийци. Апелативните съдилища разглеждаха само технически въпроси на правото, независимо дали обвиняемите наистина бяха виновни, макар че, естествено, нямаха никакви съмнения относно тяхната вина. За голямо разочарование на компанията случаите на обжалване не предизвикваха почти никаква публичност, кое­то всъщност не беше толкова изненадващо, като се има предвид, че те се задвижваха година-две след присъдата, ко­гато жертвата отдавна беше избледняла в късата памет на обществото. Моментът да се постигне максимална публич­ност при едно жестоко убийство беше по време на процеса, когато емоциите и интересът на медиите бяха в разгара си. И така „Крейн Макуоргьр“ започна да поема дела в начал­ния етап, за да участва в процеса. Вик беше поел първия си клиент, застрашен от смъртна присъда, преди четири годи­ни; шестия пое това лято - някакъв негър, обвинен в изна­силване и убийство на бяла жена в Марфа, Тексас, в забраве­ния от бога Западен Тексас. Процесът беше продължил десет дни; десет дни на четирийсетградусова жега, на пиене на со­да след обедите с мексиканска храна и пържено пиле, десет дни на пресконференции на стълбите пред съда на окръг Президио след свидетелските показания, а десетки журна­листи и телевизионни камери - дори на Би Би Си - бяха на­сочени към Вик Нийл, защитник на потиснатите!

Най-много му харесаха репортажите на Би Би Си, чий­то кореспондент винаги казваше нещо от сорта на: „Аз съм Иън Смайт и се намирам в Марфа, щата Тексас, самотно прашно градче насред огромния пустинен пейзаж, известен като Западен Тексас, градче, което може да претендира за известност единствено поради факта, че Елизабет Тейлър и Рок Хъдсън са снимали тук филма,,Гигантът“ през 1955 го­дина. Днес, петдесет години по-късно, тук се разиграва още една американска драма. В главната роля е младият и еле­гантен адвокат от Ню Йорк Вик Нийл, който се бори да пре­дотврати екзекуцията на поредния беден негър...“ Това де­ло беше превърнало Вик Нийл във „виден“ съдебен адвокат. Обвиняемият - как му беше името? - беше осъден и екзекутиран миналата година. Каквато съдба очевидно очаква­ше и този обвиняем.