Марк Хименес - Отвличането

- Можете ли да опишете двамата мъже?

- Не видях шофьора много добре. Стоеше в колата с момичето.

- А другият мъж?

- Приличаше на онзи калифорнийски губернатор, Ар­нолд Шварценегер, много як и мускулест. Късо подстриган, камуфлажни панталони, военни ботуши, къса сива коса. Виждал съм ги такива, дето се правят на екшън герои.

- Записахте ли номера на колата?

- Не, но бяха с регистрация от Айдахо.

- Нещо друго?

- Ами не ме бива много да чета по устни, но мога да се закълна, че момичето промълви „Помогнете ми“.

- Мистър Тъкър, в Северен Айдахо отглеждат ли колед­ни елхи?

- Най-голямата индустрия е точно там.

- Благодаря ви за... Откъде разбрахте, че вторият мъж е мускулест?

Клейтън се изхили.

- Ами навън е минус петнайсет градуса, а онзи тип бе­ше само по черна тениска.

- Бил е с голи ръце?

- Да... Не бях виждал такава ужасна татуировка.

Джон ядеше вечерята си с лъжица: няколко натрошени шоколадови бисквити „Орео“, залети с прясно мляко. Лю­бимата му храна, но сега не усещаше никакъв вкус.

Защото в него вече нямаше живот. Просто извършваше необходимите действия подобно на онези създания от Лабо­раторията за хуманоидни роботи на Масачусетския техно­логичен институт. През целия ден бе ангажиран с привидно човешки дейности — ядеше, ходеше, заведе агентите на ФБР до офиса си, - но сякаш не го движеше съзнателна човешка мисъл.

В главата му беше единствено Грейси.

Той изплю част от напоените бисквити в кухненската мивка, купчинка безполезна тъмна каша. Като живота му.

- Искате ли и пържен боб с поръчката?

Във вторник треньорът Уоли пое късната смяна на про­зорчето за автомобили в „Тако Хаус“ на междущатската магистрала. Стоеше в малката будка и вземаше поръчки­те на шофьорите, дошли да изгълтат набързо едно бурито, чалупа или тако; пъхваше поръчката в хартиен плик, връщаше ресто и задаваше на всеки клиент един и същи въпрос:

- Искате ли и пържен боб с поръчката?

През високоговорителя се чу: „Не!“

Уоли отвърна:

- Това прави седем и двайсет и три. Моля, приближете колата към прозорчето.

Уоли Фейгън натисна копчето и изключи високоговори­теля, взе един плик и отиде в кухнята.

- Хей, Уоли, ти си нашата гордост, човече! - подкачи го Хоакин Харамильо, нощният готвач. - Браво, че вкара онзи педофил в затвора.

Хоакин размаха огромен черпак и накапа пода с пържен боб.

- Човече, ако някое копеле вземе да закача моите моми­чета...

Хоакин продължи да нарежда като същински рапър, до­като изсипваше върху две тортили пържен боб, после ги по­ръси с настъргано сирене „Чедър“, нави ги на рупо и ги за­тъна в салфетки с емблемата на „Тако Хаус“.

- ...ще свия оная му работа на бурито, ще му ливна малко чили и ще го дам на кучето си, човече.

Хоакин си въобразяваше, че е измислил голяма смешка.

- Разбираш ли кво ти казвам, човече?

Уоли кимна, пъхна в плика рулата със сирене и боб, добави картофките и салцата и пусна две пакетчета лют сос „Доктор Пепър“. Върна се в будката и се протегна през прозореца да вземе парите; подаде рестото на клиентите - зад волана седеше мъж, а жената до него се наведе и погледна Уоли.

- Вие сте треньорът на Грейси, нали?

Уоли кимна.

- Поздравявам ви, че тикнахте онзи перверзник където му е мястото - каза тя.

Мъжът се присъедини към думите й с вдигнат палец.

Уоли им подаде пликчето с храната. Те го взеха, махна­ха му и си тръгнаха; на задното им стъкло имаше лепенка с лика на Грейси и надпис „Изчезнало дете“. Уоли вяло им махна. Почувства, че му се гади, и то не заради буритото на Хоакин, с което се бе натъпкал преди малко; стомахът му се свиваше от съмнения. Нещо с Гари Дженингс не беше съв­сем точно. Ала не беше сигурен какво е то.

Уоли непрекъснато разиграваше петъчната вечер в мислите си, като се опитваше да разбере какво у Дже­нингс не пасва: След мача той стои с отбора недалеч от павилиона, ближе черешовия сладолед от фунийката... Грейси изтичва покрай него... Русокосият синеок мъж с черна шапка и карирана риза се приближава и казва: „Аз съм чичото на Грейси. Майка й, моята сестра, ме изпрати да я взема. Баба й получи инсулт. Къде е тя?“ Уоли отго­варя: “Отзад.“ - „Натам ли?“ - пита мъжът и сочи с дяс- ната си ръка, а пръстите му...

Високоговорителят прогърмя. Поредният клиент. Уоли протегна дясната си ръка, натисна копчето на високогово­рителя с показалец и попита:

- Искате ли и пържен боб с поръчката?

Изведнъж замръзна.