Марк Хименес - Отвличането

- Моля?

- Никой не може да ти отнеме мечтите.

Излиза, че бе сгрешил. Някой беше отнел неговата мечта.

Бен седеше на кухненската маса и преглеждаше купчи­ната с документи с различните постъпили обаждания от очевидци. Обикновено по това време на нощта той вече бе­ше много пиян и заспиваше. Сега отчаяно се нуждаеше от едно питие, само глътка уиски. Или две. Усещаше топлина­та му в себе си.

Но за него нямаше да има повече питиета. По пътя от Таос до летище „Албъкърки“, сам в часовете преди съмване, той даде обет пред Грейси, обет, който изискваше от него да се върне почти четири десетилетия назад, за да намери си­лата да преодолее кризата: когато го биеха в „СаН Би“, той си беше мислил за Кейт и Джон и беше намирал сили да оцелее; сега, когато ненаситната жажда го налегнеше, той мислеше за Грейси и откриваше същата сила.

Отиде до хладилника с индустриални размери, скрит зад дървен панел с цвета на кухненските шкафове. Намери портокалов сок и реши, че една чаша би могла да утоли жаждата за алкохол. Отвори няколко шкафа, за да си вземе чаша, но попадна на барчето с напитки. Загледа бутилките. Протегна ръка и взе половинлитрова бутилка уиски „Джим Бийм“. Беше едва третата му трезвена вечер, но познатият етикет усили жаждата му. Все още гледаше бутилката, кога­то чу някой да го вика.

Обърна се и видя жена си - и мъката в очите й. Той вър­на бутилката в шкафа и затвори вратата.

- Няма да я разочаровам, Кейт.

Няма нищо по-мъчително за един адвокат от това да ви­ди как сделката относно клиента му се проваля. Е, може би освен вероятността да не си получи хонорара. Колко пъти се случваше адвокат да седне на масата за преговори, готов да сключи споразумение, а от другата страна да вдигат раме­не и да разперват длани? Не е въпрос на пари. Няма какво да сложат на масата за преговори. Не могат да постигнат споразумение. Лежейки в леглото, сама, както се беше чув­ствала през по-голямата част от живота си, Елизабет Брайс си мислеше: Ами ако похитителят няма какво да сложи на масата за преговори? Три четвърти от всички отвлечени деца биват убити до три часа. Грейс беше отвлечена пре­ди седемдесет и осем часа.

Ами ако дъщеря й беше мъртва?

Патрулиращият полицай Еди Йейтс мразеше да дава двойни смени, особено вечер и нощем - между 3 часа следобед и 7 сутринта - най-вече защото не можеше да пре­кара четири часа гимнастическия салон. Но по заповед на шефа всички полицаи даваха двойни смени и проверяваха всички извършители на сексуални престъпления. Еди беше установил, че в района има страшно много перверзници. Надяваше се убиецът на момичето да е в неговия списък - един арест на детеубиец щеше да е голям плюс в биографи­ята, която се канеше да представи в Далаския полицейски участък.

Той провери на монитора следващия извратен в списъка си: Дженингс, Гари М., бял, двайсет и седем годишен, рус, сини очи, сто и шейсет сантиметра, седемдесет килограма (ха, Еди можеше да се справи с този с една ръка), обвинен в изнасилване, отървал се с признание за непристойно пове­дете с малолетна, получил условна присъда; оттогава насам нямаше дори и глоба за превишена скорост. Трето рисково ниво: без основание за притеснение от повторно престъпление. Това беше всичко записано, но Еди можеше да чете между редовете. Младежът е бил на деветнайсет по време на престъплението, вероятно в колежа; двамата с мо­мичето сигурно са били на купон, завършили са в леглото, а после тя го е натопила. Едва ли обаче е била малолетна, иначе не биха допуснали той да се отърве толкова леко. Са­мо че за цял живот беше белязан като извършител на сек­суално престъпление.

Еди въздъхна. Гари Дженингс не беше изнасилвач, прос­то беше преспал с неподходящо момиче в неподходящо вре­ме. Какво казваше майката на Еди в подобни случаи? За миг Бог е отвърнал очи от него? Е, очертаваше се чиста загуба на време. И все пак защо Дженингс не се беше регистрирал в полицейския участък, когато се е преместил в града?

Дженингс обитаваше апартамент № 121 и на негово име беше регистриран черен форд пикап F-150, произведен през 1999 г. Еди мина бавно покрай паркинга пред сградата на Дженингс и забеляза черен форд пикап. Номерът беше същият.

Еди паркира зад пикапа и излезе от автомобила си; плъзна палката си в кобура, макар да не очакваше непри­ятности от Дженингс. Но можеше да си мечтае, нали? Стисна тежкия фенер, който на практика представляваше боен чук с лампа в единия край и беше доста ефикасно оръжие за укротяване на престъпници, въпреки че не му се беше налагало да го използва. Той освети купето с фе­нерчето и внимателно се опита да отвори вратата, без да активира алармата. Колата се оказа отключена, като по­ловината коли в града. Откакто Еди беше в участъка, в Поуст Оук, Тексас нямаше случай на открадната кола. Тук човек сякаш попадаше в измисления град Мейбъри от се­риала „Шоуто на Анди Грифит“, а той се чувстваше като полицай Барни Файф. Как може човек да се бори срещу престъпността, когато няма престъпност? Ето защо Еди Йейтс копнееше да работи в полицейския участък в Далас: там имаше истински престъпления, нали Дал ас беше най-опасният град в Америка.