Марк Хименес - Отвличането

Продължава да лежи на бетонния под в същото положе­ние, в което го бяха оставили преди пет часа, в очакване на сутрешния пазач. Скоро дочува познатия звук от подрънк­вате на ключове, толкова познат, че усеща точното место­положение на пазача в коридора, докато се приближава към килията му. Пазачът застава отпред и удря по вратата, след това поглежда през процепа с решетка и вижда амери­канския полковник все още проснат на пода, а кръвта е за­съхнала и се е спекла по изранения му гръб. Плъховете гри­зат краката му. Бен чува как метал стърже в метал, докато пазачът пъха ключа в ръждясалия катинар. Ключът се за­върта и катинарът щраква. Вратата проскърцва и се отваря. Стъпките, малко уморени, се приближават, пазачът се чуди дали американският офицер с най-висок чин в затвора е оце­лял след жестокия побой с каиша на Големия Уг. Бен се под­готвя да не реагира при ритника, който със сигурност ще последва, и потиска стенанието си, когато ботушът на паза­ча потъва в слабините му. Затворникът не реагира, пазачът го заобикаля и прикляква да провери пулса му.

Това е последното му движение.

Бен сграбчва пазача за гърлото с ръце като клещи, заяк­нали в петролните полета на Тексас и джунглите на Виет­нам, заглушава всеки звук и го просва на пода. Не го убива, за да му отмъсти; убива го, защото се налага. Хрущенето от счупения врат на пазача е като прекършването на пилешки кокал.

Бен се изправя и оглежда килията си за последен път. Тежката миризма, полепнала по стените, се смесва с вонята на прясна урина и изпражнения, когато тялото на пазача приема смъртта и се прощава с достойнството си. Ще по­следва още смърт. Трябва да убива, за да спаси онези пило­ти. Убийствата не му носят удоволствие, но той е добре обучен в това изкуство.

Това е занаятът му.

Подобни моменти съставляват голямата човешка траге­дия, позната като войната във Виетнам.

Джон се провря под жълтата полицейска лента и влезе в стаята на Грейси. Натисна ключа и запали лампата.

- Здрасти, приятел - винаги казваше тя, когато той чу­каше на вратата й, след като се прибереше вечер. Обикно­вено я заварваше просната на пода да чете спортните стра­ници, да си пише домашното или да пее някоя песен. Тази вечер стаята й беше празна. Вещите й още бяха там, но без нея стаята беше мъртва. Както и цялата къща. Грейси Ан Брайс съживяваше този дом.

Той запали нощната лампа и загаси другата. Отметна пухената завивка и зарови глава във възглавницата й. Пре­гърна голямото й плюшено мече. Затвори очи и вдъхна аро­мата на дъщери си. Връхлетяха го спомени.

- Един ден ще пееш по радиото - беше казал той на дъ­щеря си веднъж.

Тя беше смръщила чело и беше отвърнала:

- Знаеш ли колко е трудно да накараш някоя радиостан­ция да пусне песните на нов певец?

- Не. Много ли е трудно?

- Страшно.

- Значи ще купя няколко радиостанции и ще пускаме са­мо твои песни.

- Не можеш.

- След като акциите излязат на борсата, ще мога. На Сам ще му купя отбора на „Ред Сокс“.

- Искам да кажа, че нещата не стават така. Трябва да се боря дълго и едва след това да пробия по радиостанциите, за да имам материал за песните си.

- А, значи така става.

- Разбираш ли, например „Дикси Чикс“ се опитвали много дълго време и трябвало да се преместят в Нашвил. Сигурно и на мен ще ми се наложи.

- И да ме изоставиш? Няма да стане, приятелко. Ще ти купя един самолет да ходиш дотам да записваш. Или по- добре да ти построя звукозаписно студио тук и те ще идват при теб. Ще видиш.

- Да, бе. Знаеш ли колко велики певци има, които на всичко са готови да пробият в кънтри музиката?

- Не знам. Колко са?

- Ами... доста.

Той беше поклатил глава.

- Факторът случайност не играе роля за статистически уникалните явления.

- Какво?

- Има само една Грейси Ан Брайс.

Тя го беше погледнала със странно изражение, което ни­кога не беше виждал върху сладкото й личице, и той си по­мисли: „Да му се не види, казах нещо грешно! Ах ти, глупа­ко, така и не се научи да разговаряш с момичета!“ Тя обаче ненадейно го прегърна и каза:

- Ти си най-добрият баща. който едно момиче би могло да желае. - Когато го пусна, големите й сини очи бяха влажни. - Благодаря ти, че не се подиграваш с мечтите ми.

Той хвана съвършеното й лице в две ръце и каза:

- Грейси, някой гаден кретен може да ти скапе интер­фейса, да ти развали хардуера, да ти изключи периферните устройства, да деинсталира компонентите ти, но мечтите ти са технология, която не се поддава на вмешателство.